Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

30

Малко по-късно Стоун се отправи към магазина за сувенири. Обстоятелствата го принуждаваха да направи нещо против волята си — да се свърже с Рубън.

— Кажи ми къде си, Оливър! — моментално попита той.

— Мълчи и слушай, Рубън. Нужна ми е информация.

В следващия миг чу друг глас.

— Искаме да ти помогнем, Оливър — каза Анабел. — Но за тази цел трябва да ни кажеш къде си.

— Нямам никакво намерение да ви забърквам в тази история, Анабел. Зарежете всякакви опити да ми помагате. И бездруго не ги заслужавам.

— Не ми пука дали си убил онези двамата. Мисля единствено за теб.

Стоун си пое дълбоко дъх.

— Оценявам това, Анабел — отвърна той и погледна съдържателката на магазина Уанда, която любопитно го наблюдаваше. Дари я с една усмивка и дискретно й обърна гръб.

— Там ли си, Оливър?

— Да. Слушай, желанието да ми помогнете наистина означава много за мен. Но ако ми е писано да се проваля, нямам намерение да повличам и вас.

— Обаче…

— Ако действително искаш да ми помогнеш, дай слушалката на Рубън — отряза я Стоун.

В слушалката се чу ускореното й дишане, а след миг и гласът на Рубън.

— Казвай какво ти трябва.

— Нокс потърси ли ви за втори път?

— Не.

Технически погледнато, Рубън не излъга, тъй като втората среща между Нокс и Анабел се беше осъществила по нейно, а не по негово желание. А в момента бяха паркирали на улицата пред къщата на агента, очаквайки следващия му ход.

— По новините казаха, че наблюдават всички летища, гари и автогари.

— Чух.

— Това е доста мащабна операция дори за ФБР.

— Работят съвместно с Министерството на вътрешната сигурност, което е мобилизирало всичките си ресурси по места. Вдигнали са на крак и пътната полиция.

— При предишния ни разговор спомена, че Нокс знае кой е убиецът, както и че Джон Кар и аз сме едно лице.

— Точно така. Въпреки че до този момент в пресата не се споменава фактът, че Джон Кар сега е Оливър Стоун.

— Има ли публикувани мои снимки?

— Не, доколкото ми е известно. Поне официално. Но никой не знае какво е положението зад кулисите.

Стоун се облегна на стената и загледа една малка черна мечка, изработена от буца въглища.

— Дали все още ме търсят в района?

— А ти в района ли си?

— Рубън!

— Добре де, ще си откъсна езика. Не си личи, но можеш да бъдеш сигурен, че обръщат наопаки всичко в радиус от стотици километри около Вашингтон.

— Благодаря за информацията, Рубън — въздъхна Стоун. — Надявам се да не ти звъня повече.

— Оливър, чакай…

Стоун остави слушалката и се запъти към вратата. Успя все пак да се усмихне на Уанда.

— Чух за Уили — извика след него тя. — Невероятно! Как ви е дошло наум!

— Радвам се, че можах да му помогна.

— Разказах и на мъжа си. Той също е бил в армията. Пита в коя част сте служили.

— Онази, която се сражаваше във Виетнам — отвърна Стоун и затвори вратата след себе си.

Прибра се в пансиона и започна да стяга оскъдния си багаж. Пътуването с автобус до Дивайн беше отнело три часа. Ориентираше се за посоката, от която бяха дошли, но по стръмния път с остри завои нямаше нищо запомнящо се. Е, помнеше кулите на затвора, които с Дани видяха от каросерията на пикапа в компанията на онзи шопар. Главната улица на Дивайн, топлото легло над ресторантчето, дулото на пушката в лицето му на следващата сутрин. И намръщеното лице на Аби Райкър, което малко по-късно се усмихваше.

Изчака да се стъмни и напусна града. Шосето минаваше покрай черния път за караваната на Уили. В същия миг насреща му проблеснаха фарове и той побърза да свърне встрани. Шмугна се в крайпътните храсти, тъй като колата отби по черния път. Едва мярна профила на водача, докато минаваше край него, после червените габарити изчезнаха зад близкия завой.