Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

— Бен, нека ти представя Чарли Тримбъл, собственика на местния вестник „Дивайнски орел“ — рече Аби.

Стоун едва се сдържа да не скочи и да побегне.

— Много бих искал да ми дадете интервю за инцидента с Уили — усмихна се Тримбъл. — Не само защото историята е невероятна, а и защото е доказателство за необходимостта от утвърждаване на програмата за подпомагане на наркозависимите.

— Имаш ли нещо против, Бен? — погледна го Аби.

— Не съм извършил нищо особено — бавно отвърна Стоун. — И нямам никакво желание да се шуми около факта, че съм помогнал на някого.

— О, тази скромност ще се върже добре в материала — разшири се усмивката на Тримбъл. — Само няколко въпроса, Бен. Ако не желаете да дойдете до редакцията, мога да ви ги задам и тук.

— Аби, с удоволствие ще поема работата, която ми предлагаш — надигна се Стоун и каза на издателя: — Съжалявам, мистър Тримбъл. Сигурен съм, че Боб с удоволствие ще поговори с вас. Той също помогна на момчето, дори повече от мен.

По лицето на Тримбъл се изписа разочарование.

— Само един-два въпроса, Бен — умолително рече той.

— Не, съжалявам.

Аби извади списъка със задачите, а Тримбъл се върна на масата си. Очите му не се отделяха от Стоун.

Работата през първата половина от деня беше в ресторанта, а следобед — в дома на Аби. През цялото време Стоун мислеше как да се измъкне от ситуацията. Ако просто си тръгнеше от Дивайн, най-вероятно щеше да бъде заловен. Но ако останеше, някой рано или късно щеше да събере две и две и да повика федералните. За пръв път от дълго време насам не знаеше какво да прави.

Боб Кумс го чакаше пред вратата на пансиона.

Старецът изглеждаше нервен и нетърпеливо потропваше с крака. Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, той гледаше в паважа. Стоун прекоси улицата и се изправи пред него.

— Здрасти, Боб. Как е Уили?

— Къде можем да поговорим на спокойствие? — отговори с въпрос Боб и нервно се огледа.

Стоун го покани в стаята си.

— Какво става?

— Тази сутрин поговорих с Уили и докторите в болницата. Някои неща не се връзват.

— Какви неща?

— Онези, за които и ти спомена. Дрогата, която е взел Уили, не съответства на онова, което му се е случило.

— Крек ли е вземал?

— Така твърди. Употребявал само крек.

— Може би е сбъркал нещо.

— Знам какво си мислят хората — поклати глава Боб. — Повечето от тях са убедени, че Уили е наркоман, но не е така. Той е умен младеж, който за съжаление се самоубива в мината. Постъпи там направо от гимназията и изглежда така, сякаш трийсет години е работил в нея. Но след като твърди, че е крек, значи е крек. Никога не би ме излъгал.

Стоун му хвърли изпитателен поглед. Все още не можеше да разбере защо Боб му споделя всичко това.

— Ако подозираш, че нещо не е наред, трябва да се обърнеш към шерифа Тайри.

— Помислих си, че ти може би ще пожелаеш да се заемеш с това.

— Аз ли? С какво точно да се заема?

— Ти спаси живота на Уили. Веднага си пролича, че имаш опит в тези неща. Питам се дали ще се съгласиш да поговориш с него, да чуеш обясненията му и да се помъчиш да разбереш какво се е случило.