Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Престани да важничиш, дявол да го вземе! — изсъска той с едва сдържан глас.
— Не се дръж с мен, като че ли съм ти жена, Карлос Кастанеда — изкрещях аз с цяло гърло, произнасяйки презимето му, както смятах, че трябва да се произнася: с тилда на буквата „ñ“, което знаех, че му е неприятно.
Но той не се ядоса. Напротив, разсмя се, както много пъти досега се беше случвало да се разсмее, когато аз очаквах да избухне от гняв. Той никога не избухва, помислих си аз, и въздъхнах унило. Този човек имаше невероятно самообладание. Изглежда нищо не можеше да го разтревожи или да го извади от равновесие. Дори когато повишаваше тон, това звучеше някакси фалшиво.
Тъкмо се канеше да почука и вратата се отвори. Черната сянка на слаб мъж се очерта на фона на светлия правоъгълник на вратата. С припряно движение на ръката той ни покани вътре. Влязохме в потънал в растения вестибюл. Бързо, като че ли се страхуваше да ни покаже лицето си, мъжът вървеше пред нас и, без нито дума за поздрав, отвори една вътрешна врата с разхлопани стъкла.
Последвахме го по тъмния коридор и през един вътрешен двор, където някакъв млад човек, седнал в плетен стол, свиреше на китара и пееше с печален глас. Щом ни забеляза, той спря. Не отвърна на поздрава ми и отново засвири, когато ние завихме зад един ъгъл и тръгнахме по друг, също толкова тъмен коридор.
— Защо всички са толкова неучтиви? — прошепнах аз в ухото на Джо Кортез. — Сигурен ли си, че не сме сбъркали къщата?
Той се подсмихна тихо и измърмори:
— Казах ти, че са ексцентрични.
— Сигурен ли си, че познаваш тези хора? — настоях аз.
— Що за въпрос е това? — сопна ми се той тихо и все пак заплашително. — Разбира се, че ги познавам.
Бяхме стигнали до осветен вход. Зениците му блестяха.
— Тук ли ще нощуваме? — попитах неспокойно аз.
— Представа си нямам — прошепна той в ухото ми и ме целуна по бузата. — И много те моля, не задавай повече въпроси. Опитвам се да извърша почти невъзможен ход.
— Какъв ход? — прошепнах и аз.
Една внезапна мисъл ме обезпокои и развълнува едновременно. Беше породена от думата „ход“.
Изглежда, наясно с най-съкровените ми чувства, той премести торбите, които носеше, в едната си ръка, после нежно хвана моята и я целуна — докосването му разпрати приятни тръпки по цялото ми тяло — и ме преведе през прага.
Влязохме в широка, слабо осветена и оскъдно обзаведена всекидневна. Тя не се покриваше с очакванията ми за една провинциална мексиканска всекидневна. Стените и ниският таван бяха абсолютно бели; нямаше нито картини, нито каквато и да е украса по стените, която да нарушава тази белота.
До стената срещу вратата имаше широка кушетка. На нея седяха три възрастни, елегантно облечени жени. Не можех да видя ясно лицата им, но на слабата светлина те изглеждаха странно еднакви — без всъщност да си приличат — и смътно познати. Бях толкова смаяна от това, че почти не забелязах двамата души, седнали в широките кресла наблизо.
В желанието си да стигна до трите жени, аз неволно направих гигантски скок. Не бях забелязала, че тухленият под е на няколко нива. Докато се изправях, ми направи впечатление красивия ориенталски килим и жената в едно от креслата.
— Делия Флорес! — възкликнах аз. — Боже мой! Не мога да повярвам!
Докоснах я, за да се уверя, че не е плод на въображението ми.
— Какво става тук? — попитах аз вместо поздрав.
В същия момент осъзнах, че жените на кушетката бяха същите, с които се бях запознала миналата година в къщата на лечителката.
Стоях там замръзнала на място, със зяпнала уста и поразен от смайване ум. Бърза, лека усмивка изкриви ъгълчетата на устните ми, когато се извърнах към беловласия старец, седящ в другото кресло.
— Мариано Аурелиано!
Гласът ми беше само един тих, треперещ шепот. Не ми беше останала и капка енергия. Извърнах се с лице към Джо Кортез и със същия немощен глас го обвиних, че ми е погодил номер. Исках да му закрещя, да го обидя, да го ударя. Но не ми беше останала сила дори да си вдигна ръката. Едва осъзнавах, че, също като мен, той стоеше закован на земята с пребледняло от учудване и объркване лице.
Мариано Аурелиано стана от креслото и тръгна към мен с широко разтворени ръце да ме прегърне.
— Колко се радвам да те видя отново! — рече той. Гласът му беше мек, а очите му силно искряха от вълнение и радост.
Повдигна ме от земята в меча прегръдка. Тялото ми беше отпуснато. Нямах никаква сила — нито желание — да отвърна на топлата му прегръдка. Не можех да отроня и дума. Той ме остави на земята и отиде да поздрави Джо Кортез със същата тази бликаща сърдечност.