Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Той ме погледна с горещия поглед на латиноамерикански любовник, след което избухна в смях.
— Ти си убедена, че рано или късно ще трябва да ти го кажа, така че защо да не е сега.
Вместо да се ядосам, че ми се подиграват, аз се разсмях; чувството му за хумор ми беше приятно. Единствените нибелунги, които познавах, бяха от книгите на баща ми по немска митология. Зигфрид и нибелунгите. Доколкото си спомнях, те бяха дребни като джуджета магически същества, които живееха под земята.
— Нима ме наричаш джудже? — попитах аз на шега.
— Опазил ме бог! — възрази той. — Наричам те немско магическо същество.
Малко по-късно, като че ли това беше единственото, което можехме да направим, ние отидохме с колата до планините Санта Сузана на мястото, където се бяхме срещнали. И двамата не проронихме нито дума, докато седяхме на скалата с изглед към индианското гробище. Изпълнени единствено от чувство на съпричастност, ние седяхме там мълчаливо, без да забележим кога следобедът се е превърнал в нощ.
7
Джо КОРТЕЗ ПАРКИРА СВОЯ ПИКАП в подножието на един хълм. Заобиколи, за да ми отвори вратата и с галантен жест ми помогна да сляза. Чувствах облекчение, че най-после спряхме, макар че не можех да си обясня защо. Намирахме се сред пустошта. Бяхме тръгнали рано сутринта. Горещината на деня, равната пустиня, безмилостното слънце и прашният път бяха само бледи спомени, докато вдишвах студения, тежък нощен въздух.
Раздвижен от вятъра, въздухът се въртеше около нас като нещо осезаемо, нещо живо. Нямаше луна. А звездите, безброй и невероятно ярки, само подчертаваха колко сме сами. Под това неспокойно великолепие хълмовете и пустинята се простирала около нас почти невидими, изпълнени със сенки и сподавени звуци. Опитах се да се ориентирам по небето, но не знаех как да разпозная съзвездията.
— Гледаме на изток — прошепна Джо Кортез, като че ли бях изказала мислите си на глас.
После търпеливо се зае да ми обяснява основните съзвездия по лятното небе. Успях да запомня само звездата Вега, защото името й ми напомняше един испански писател от седемнайсети век, Лопе де Вега.
Докато седяхме мълчаливо върху пикапа и гледахме небето, аз започнах да прекарвам през ума си случките от нашето пътуване.
Преди по-малко от двайсет и четири часа, докато ядяхме в един японски ресторант в Лос Анджелис, той ме беше попитал, съвсем неочаквано, дали бих го придружила до Сонора за няколко дни.
— С удоволствие — бях отвърнала аз. — Семестърът свърши. Свободна съм. Кога мислиш да тръгнеш?
— Довечера! — рече той. — Всъщност, веднага след като се нахраним.
Аз се разсмях, сигурна, че поканата е била шега.
— Не мога да тръгна толкова бързо — рекох аз. — Какво ще кажеш да тръгнем утре?
— Довечера — настоя меко той, след което протегна ръка и стисна моята в официално ръкостискане.
Едва когато видях дяволитото огънче в очите му, разбрах, че с този жест не си вземаше довиждане, а скрепваше споразумение.
— Когато се вземат решения, трябва да се изпълняват незабавно — заяви той, оставяйки думите да висят във въздуха пред мен.
И двамата се втренчихме в тях, като че ли действително можехме да видим размера и формата им.
Кимнах, едва ли съзнавайки, че съм взела решение. Възможността беше там, извън мен, готова, неминуема. Не трябваше да върша каквото и да е, за да я предизвикам.
Изведнъж, с поразителна яснота, аз си спомних предишното ми пътуване до Сонора миналата година. Тялото ми се стегна от страх и стрес, когато образите — несвързани в своята последователност — се размърдаха дълбоко в мен. Събитията от това странно пътуване бяха избледнели в съзнанието ми така пълно и цялостно, че само допреди миг ми се струваше, че сякаш никога не са се случвали. Но сега събитията бяха така ясни в съзнанието ми, както и в деня, когато се случиха.
Треперейки не от студ, а от неопределим страх, аз се извърнах да погледна Джо Кортез и да му разкажа за това пътуване. Той ме гледаше втренчено със странна настоятелност; очите му бяха като тунели — дълбоки и тъмни; те погълнаха почудата ми. Но също така накараха образите от това пътуване да избледнеят. А щом образите изгубиха своя импулс, в съзнанието ми остана единствено някаква банална, празна мисъл. В онзи момент вярвах, че не мога да кажа нищо на Джо Кортез, защото истинското приключение винаги само диктува посоката си, и най-вълнуващите и паметни събития в живота ми бяха тези, в чието развитие не се бях намесвала.
— Как искаш да те наричам — Джо Кортез или Карлос Кастанеда? — попитах аз с отвратителна женска закачливост.