Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Няколко мига по-късно вцепенението ми премина Чувствах се по-оживена и въпреки това не много на себе си.
— Какво става с мен? — попитах аз.
— Нещо, непроизтичащо от теб, те наглася и направлява — рече той. — Нещо те направлява, като използва мен за посредник. Нещо наслагва друг критерий върху среднокласовите ти убеждения.
— Не започвайки пак с тези глупости за средната класа — казах вяло аз.
Беше по-скоро сякаш му се молех. Усмихнах се безпомощно, като си мислех къде ли съм изгубила обичайната си агресивност.
— Това, между другото, не са мои собствени мнения или идеи — рече той — Аз съм като теб, типичен продукт на идеологията на средната класа. Представи си ужаса ми, когато се изправих лице в лице с една различна и по-завладяваща идеология. Това ме разкъса.
— Що за идеология е това? — попитах кротко аз, като гласът ми беше толкова слаб, че едва се чуваше.
— Един човек ме запозна с тази идеология — обясни той.
— Или по-точно, духът говори и ми въздейства чрез него. Този човек е магьосник. Името му е Хуан Матус. Той ме изправи лице в лице с моя среднокласов манталитет.
— Хуан Матус — продължи той — веднъж ми зададе един важен въпрос; попита ме „Какво е според теб университета?“ Аз, разбира се, отговорих като социален научен работник: „Център за висше образование“. Той ме поправи и заяви, че университетите трябва да се казват „Институти на средната класа“, защото това е институцията, която посещаваме, за да затвърдим своите среднокласови ценности. „Посещаваме институцията, за да станем професионалисти“, рече той. „Идеологията на нашата социална класа ни учи, че трябва да се подготвим да заемем ръководни длъжности“. Хуан Матус каза, че мъжете отиват в институцията на средната класа, за да станат инженери, адвокати, лекари и така нататък, а жените отиват там, за да си намерят подходящ съпруг, опора в живота им и баща на децата им. „Подходящ“, естествено, според критериите на среднокласовите ценности.
Исках да му възразя. Исках да му изкрещя, че познавам хора, които не гонят кариера или пък спътник в живота; че познавам хора, които се интересуват от идеи, от познанието като такова. Но не познавах такива хора. Усетих невероятен натиск в гърдите си и се задавих от суха кашлица. Но не беше кашлицата или пък физическото ми неразположение причината да се сгърча на мястото си и да не мога да споря с него. Причината беше увереността ми, че говореше за мен: аз постъпих в университета точно за да си намеря подходящ съпруг.
Отново станах, готова да си тръгна. Дори протегнах ръка да се сбогувам, когато усетих мощно дръпване за гърба. Беше толкова силно, че трябваше да седна, за да не падна. Знаех, че той не ме е докоснал; бях го гледала през цялото време.
Мисли за хора, които не си спомнях съвсем, за сънища, които не бях забравила съвсем, нахлуха в съзнанието ми, образувайки сложна плетеница, от която не можех да се освободя. Непознати лица, полудочути изречения, тъмни места и неясни образи на хора, моментално ме хвърлиха в някакво състояние на полузабрава. Бях близко да си спомня нещо за целия този калейдоскоп от образи и звуци. Но знанието отлетя и ме обхвана чувство на спокойствие и лекота, едно толкова дълбоко блаженство, че ми мина всякакво желание да отстоявам себе си.
Проснах крака пред себе си, като че ли нямах и едничка грижа на света — и в момента наистина нямах — и започнах да говоря. Не си спомнях някога да съм говорила толкова открито за себе си, а и не можех да си обясня защо изведнъж станах толкова откровена с него. Разказах му за Венецуела, за моите родители, за детството си, за постоянното ми неудовлетворение, за безсмисления ми живот. Казах му неща, които не смеех да призная дори пред себе си.
— От миналата година следвам антропология — казах аз. — И наистина не знам защо.
Бях започнала да се чувствам малко неловко от собствената си изповед. Размърдах се неспокойно на пейката, но не можах да не добавя:
— Двата предмета, които ме интересуват повече, са испанската и немска литература. Това, че съм във факултета по антропология, надхвърля способностите ми за обяснение.
— Тази подробност е много интересна — рече той. — Сега не мога да се задълбоча повече, но изглежда, че аз съм се озовал тук, за да можеш ти да ме откриеш или обратното.
— Какво означава всичко това? — попитах аз, а после се изчервих, като осъзнах, че свеждам и насочвам всичко към своята женственост.
Той, изглежда, беше съвсем наясно с мислите ми. Хвана ръката ми и я притисна до сърцето си.
— Me gustas, nibelunga! — възкликна той драматично и за по-сигурно преведе думите на английски: — Страстно съм влюбен в теб, нибелунга.