Няколко години по-късно, при официалния повторителен курс, Кнехт споделя с един от другарите си, със своя по-сетнешен помощник Фриц Тегулариус, едно преживяване, решило не само неговото определяне като играч на стъклени перли, но оказало голямо въздействие и върху хода на следването му. Писмото е запазено, пасажът гласи: „Нека ти припомня един определен ден и определена игра от онова време, когато двамата бяхме в една и съща група и толкова усърдно разработвахме първите си диспозиции за играта на стъклени перли. Ръководителят на нашата група ни даваше различни предложения и ни бе предоставил за избор всякакви теми; едва бяхме стигнали до трудния преход от астрономия, математика и физика към езиковите и исторически науки, а ръководителят беше виртуоз в изкуството да поставя уловки нам, любопитните новаци, и да ни примамва към поледицата на недопустими абстракции и аналогии, да пробутва изкусителни играчки от етимологията и сравнителното езикознание и му доставяше удоволствие, ако някой от нас се подхлъзнеше. Брояхме дължината на гръцките срички до изнемога и тогава изведнъж сякаш загубвахме почва под краката си, когато се изправехме пред възможността, не, пред необходимостта да тактуваме ударенията, а не стъпките. И все по този начин. Формално той изпълняваше работата си блестящо и съвсем точно, макар и в един дух, който не му беше приятен, сочеше измамни пътища, изкушаваше в лъжеразсъждения, наистина с доброто намерение да ни запознае с опасностите, но мъничко и с желанието да ни осмее като глупави момчета и да влее колкото може повече скептицизъм тъкмо във въодушевлението на най-запалените. Затова именно в негов час по време на заплетените му тайнствено-забавни експерименти, докато ние опипом и плахо търсехме някакъв полупът към проблемите, стана тъй, че аз неочаквано и светкавично бях обзет от смисъла и величието на нашата игра и най-дълбоко покъртен. Правехме дисекция на някаква езиково-историческа проблема и, така да се каже, съвсем отблизо виждахме върха и времето на разцвет на един език, за минути извървявахме с него път, за който са му били потребни няколко столетия, и мен властно ме сграбчваше играта на преходността: как пред нашите очи един толкова сложен, стар, достопочтен, бавно изграждащ се в живота на много поколения организъм стига до своя цъфтеж, а цветът вече съдържа кълн на упадък и целият смислено разчленен скелет почва да запада и се изражда, да залита към заника си и едновременно в един миг ме прониза радостна уплаха, че въпреки всичко упадъкът и смъртта на този език не са довели до Нищото, че младостта, разцветът и падението му са съхранени в нашата памет, в познанията ни за него и в историята му и че той продължава да живее в знаците и формулите на науката, както и в тайните изрази на играта на стъклени перли, и по всяко време би могъл отново да бъде възроден. Изведнъж схванах, че в езика, или най-малкото в духа на играта на стъклени перли, фактически всичко е всеобхватно, че всеки символ и всяко съчетание от символи води не тук или там, не към отделни примери, опити и доказателства, а към средоточието, към тайната и лоното на света, към изконното знание. Всеки преход от мажорен към минорен лад в една соната, всяко преображение на един мит или култ, всяка съвършена художническа формулировка — открих това в проблясъка на един миг — при истински вглъбено съзерцание не са нищо друго освен пряк път към лоното на световните тайни, където вечно се извършва тайнство в борбата между вдъхване и издъхване, между небе и земя, между Ин и Ян