Сейлъмс Лот
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сейлъмс Лот». Краткое содержание книги:
Писателят Бен Миърс е от малцината, които се връщат в градчето. Защо? За да забрави мъката, да се отърси от сянката на миналото и някак си да продължи да живее. Само че вместо забрава там го чака неописуем ужас.
В Сейлъмс Лот се е заселил непознат — въплъщение на зло, унищожаващо не само онези, с които той има досег, но и скъпите им хора.
Безметежното съществуване на местните жители остава в миналото. Разгаря се битка, в която залогът е нещо по-важно от живота. Мнозина ще загинат. докато дойде краят на неописуемия кошмар. И все пак, наистина ли е дошъл?
— Аз пък мисля, че беше четирийсета — рече Клайд, щото помня онзи образ, дето тапицираше кресла при Алфред. Ходеше направо по къщите, представи си, и…
И те подхванаха нов разговор, в който паузите бяха по-дълги от репликите, както става в шахматните партии чрез кореспонденция. Денят им сякаш спря, разтегли се до безкрайност и Вини Ъпшоу пак захвана да навива цигара с бавни, предпазливи движения на артритичните си пръсти.
9.
Когато на вратата се почука, Бен дописа изречението, преди да стане. Часът преваляше три следобед на 24 септември, сряда. Дъждът бе осуетил плановете за по-нататъшно издирване на Ралфи Глик и всички единодушно смятаха, че това е краят. Момчето бе изчезнало… окончателно.
На прага стоеше Паркинс Джилеспи с цигара между зъбите. Държеше книжка с меки корици и Бен малко се развесели, като видя, че е „Дъщерята на Конуей“.
— Влезте — каза той. — Навън е влажно.
— Влажничко е — кимна Паркинс, влизайки в стаята. — Краят на септември, грипно време. Винаги си нося галошите. Някои ми се смеят, обаче за последен път боледувах от грип през 1944 в Сен Ло, Франция.
— Метнете, шлифера на леглото. Съжалявам, че не мога да ви предложа кафе.
— Няма да го свалям, че ще намокря — каза Паркинс и изтръска пепелта в кошчето за боклук. — А кафе пих преди малко при Полин в „Ексълънт“.
— Какво мога да сторя за вас?
— Ами… жената прочете това. — Паркинс посочи книгата. — Чула, че сте в града, но се стеснява. Чудеше се дали не може да се подпишете или нещо подобно.
Бен взе книгата.
— Както чух от Крейг Невестулката, жена ви е починала преди петнайсетина години.
— Тъй ли? — Паркинс не прояви никакви признаци на изненада. — Много плямпа Невестулката. Някой ден ще зяпне толкова широко, че сам ще си хлътне в устата.
Бен премълча.
— Ще може ли тогава да я надпишете за мен?
— С удоволствие.
Той взе писалка от бюрото, отгърна на титулната страница („Късче неподправен живот!“ — вестник „Равнинен бизнесмен“, Кливланд) и написа: С най-сърдечни пожелания на пазителя на реда Джилеспи от Бен Миърс, 24,09.75.
— Благодаря — каза Паркинс и пое книгата, без да гледа какво е написано. Приведе се и загаси цигарата в ръба на кошчето. — Това ще ми е единствената книга с посвещение.
— Ще вадите ли белезниците? — усмихна се Бен.
— Съобразителен сте — каза Паркинс. — Рекох да намина и да задам два-три въпроса, щом нямате нищо против. Изчаках Ноли да се запилее нанякъде. Добро момче, ама много обича да приказва. Божичко, като тръгнат клюките и става една…
— Какво ви интересува?
— Най-вече къде бяхте миналата сряда привечер.
— Когато изчезна Ралфи Глик?
— Ъхъ.
— Заподозрян ли съм?
— Не, сър. Никого не подозирам. Дето се вика не е за моята уста лъжица. На мене ми дай да глобявам за превишена скорост край кръчмата на Дел или да пъдя децата от парка, преди да сторят някоя щуротия. Просто си пъхам носа насам-натам.
— Ами, ако не искам да ви кажа?
Паркинс сви рамене и извади пакет цигари.
— Ваша си работа.
— Вечерях със Сюзън Нортън и нейните родители. После с баща й играхме бадминтън.
— Бас държа, че Бил е спечелил. Винаги бие Ноли. Ноли беснее и разправя под път и над път как му се ще поне веднъж да бие Бил Нортън. Кога си тръгнахте?
Бен се разсмя, но не твърде весело.
— Хващате бика за рогата, нали?
— Ако бях от ония нюйоркски детективи, дето ги дават по телевизията, щях да си помисля, че с тая полка около въпросите сигурно криете нещо.
— Нямам какво да крия — каза Бен. — Просто ми е омръзнало да бъда пришълец в градчето, да ме сочат с пръст по улиците, да се ръчкат с лакти щом вляза в библиотеката. А сега вие се довличате с тая полицейска рутина да разберете дали не крия в гардероба скалпа на Ралфи Глик.
— Хайде де, нищо подобно не си мисля. — Паркинс се втренчи в Бен през дима на цигарата и очите му присветнаха като кремъци. — Просто се мъча да ви задраскам от списъка. Ако мислех, че сте замесен в нещо, вече щяхте да сте на топло.
— Добре — каза Бен. — Тръгнах си от дома на семейство Нортън към седем и петнайсет. Разходих се около Скулярд Хил. Като се стъмни, дойдох тук, писах два часа и си легнах.
— По кое време се прибрахте?
— Осем и петнайсет, мисля. Някъде там.
— Е, за жалост това не ви изключва напълно. Срещнахте ли някого?
— Не — каза Бен. — Никого.
Паркинс изсумтя и пристъпи към пишещата машина.
— За какво пишете?
— Не е ваша работа, по дяволите — изрече Бен с внезапно изтънял глас. — Ще бъда признателен, ако стоите по-настрана. Разбира се, няма да оспорвам заповед за обиск.