1.
Почти всички смятаха мъжа и момчето за баща и син.
Те лъкатушеха на югозапад през страната със стара лимузина „Ситроен“, като се придържаха предимно към второстепенни пътища и ту спираха за известно време, ту отново потегляха. Преди да достигнат крайната си цел, трябваше да прекъснат пътешествието на три места: първо в Род Айланд, където високият чернокос мъж се хвана на работа в текстилна фабрика; после в Йънгстаун, щат Охайо, където му се наложи три месеца да сглобява трактори; накрая — в малко калифорнийско градче близо до мексиканската граница, където той дълго се занимава с наливане на бензин и ремонт на чуждестранни малолитражни коли, при това тъй успешно, че сам се изненада приятно.
Където и да бяха, той получаваше от щата Мейн портландското вестниче „Прес-Хералд“ и диреше по страниците му вести за събития от района на едно градче в южните покрайнини на същия щат, наречено Джирусълъм’с Лот. От време на време намираше по нещичко.
Още преди да стигнат до Сентръл фолс, щат Род Айланд, мъжът успя да напише в самотата на мотелските стаи, резюме на роман и го изпрати на литературния си агент. Беше сравнително добър писател — някога, преди милион години, в хубавите времена преди мракът да обгърне живота му. Агентът отнесе резюмето при издателя на последната му книга, който прояви учтив интерес, ала не бе склонен да прежали пари за аванс. „Моля“ и „благодаря“ все още са безплатни, каза мъжът на момчето, докато късаше писмото от агента. Но не се огорчи много и въпреки всичко захвана да пише книгата.
Момчето почти не говореше. Лицето му вечно изглеждаше изпито и сурово, а очите — мрачни, сякаш се взираха в някакъв незнаен злокобен хоризонт. В крайпътните закусвални и бензиностанции, където спираха, то се държеше учтиво — и нищо повече. Изглежда, не искаше да изпуска високия мъж от очи и започваше да нервничи дори когато той отскачаше до тоалетната. Не желаеше да разговаря за Джирусълъм’с Лот, макар че мъжът от време на време опитваше да засегне темата за градчето; не поглеждаше вестниците от Портланд, които мъжът понякога нарочно оставяше на видно място.
Когато книгата бе написана, двамата живееха в една виличка на плажа, недалеч от магистралата, м всеки ден плуваха във вълните на Тихия океан. Той бе по-топъл и по-дружелюбен от Атлантическия. Не криеше спомени. Момчето ставаше все по-мургаво.
Макар че живееха сносно, хранеха се по три пъти дневно и имаха покрив над главата, мъжът почваше да се чувства неуверен и потиснат от този начин на живот. Грижеше се за момчето и като че успяваше да предотврати пропуски в образованието му (също като него, момчето беше умно и обичаше да чете), но не вярваше да излезе нещо добро от премълчаването на Сейлъм’с Лот. Нощем му се случваше да пищи насън и да отмята завивките на пода.
От Ню Йорк пристигна писмо. Литературният агент на високия мъж съобщаваше, че издателство „Рандъм Хаус“ предлага 12 000 долара аванс и абонаментната разпродажба е почти гарантирана. Съгласен ли е?
Съгласен беше.
Мъжът напусна работата си в бензиностанцията и двамата с момчето пресякоха границата.
2.
Лос Сапатос (в превод това означава „обувките“ и кой знае защо, мъжът тайничко харесваше името) беше малко селце, недалеч от океана. Туристи почти не се мяркаха. Нямаше нито свестен път, нито изглед към океана (за да види брега, човек трябваше да пропътува цели пет мили на запад), нито исторически забележителности. Освен това местната кръчма гъмжеше от хлебарки, а единствената курва беше петдесетгодишна бабичка.
Откакто напуснаха Щатите, в живота им се възцари едва ли не свръхестествен покой. В небето рядко прелитаха самолети, по шосетата не им искаха пътна такса и в радиус от сто мили никой нямаше моторна косачка (пък и за какво ли). Имаха радио, но дори и то пръскаше само безсмислена шумотевица; всички новини се излъчваха на испански, който момчето почваше да разбира, но за мъжа този език си оставаше — и щеше да си остане — загадъчен брътвеж. Музикалният избор като че се ограничаваше само в рамките на операта. Нощем понякога хващаха от Монтърей естрадна музика, изпъстрена с трескави коментари от Уулфман Джак, но предаването ту се засилваше, ту заглъхваше напълно. Единственият двигател, който можеха да чуят в околностите, бе вехтият немощен мотокултиватор на някакъв местен фермер. Когато вятърът сменяше посоката, астматичното гърлено бучене долиташе до ушите им глухо, като стон на непокаяна душа. Вода си набавяха от кладенеца, на ръка.
