За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
— Няма ли? — попита Дейл.
— Когато историята е вярна си остава същата. Истината винаги е все същото скучно лайно.
Големия Тони седна, запали цигара, прокара ръка през косата си.
— Не съм виждал шибания идиот от миналото лято. Остай го да ми се мота в краката, щот ми се струваше забавен. Веднъж ми показа нещо, което бил написал: кво би било ако Исус бил в училищния му отбор по ръгби. Имаше рисунка на Исус с шлем и наколенки и така нататък, ама после взе да става голям досадник! По-добре да не го бях познавал!
Бихме могли да обсъждаме този кратък откъс цял учебен час. Щяхме да обърнем внимание върху въвеждането на пряката реч (не е задължително, ако знаем кой говори; правило 17 — избягвайте излишните думи — в действие), фонетично предадения език (щото, остайх), липсата на апостроф, когато говорещият предъвква „щото“ (щот) и „какво“ (кво), и умишленото изпускане на запетайката в изречението Когато историята е вярна си остава същата, защото искам да прозвучи, все едно е произнесено на един дъх, без пауза… всичко това е от най-горното ниво на сандъчето с инструменти.
Но да се върнем на абзаците. Забележете колко плавно се преливат, като обратите и ритъмът на историята определят началото и края им. Първият абзац е класически. Започва с уводно изречение, допълнено и пояснено от следващите. Единственото предназначение на останалите нови редове е да разграничават репликите на Дейл и на Големия Тони.
Най-интересен е петият абзац: Големия Тони седна, запали цигара, прокара ръка през косата си. Той се състои само от едно изречение, което е изключително рядко при повествувателните абзаци. Освен това изречението дори не е много добро от техническа гладна точка: за да бъде и граматически издържано, му липсва съюз (и). И така, какво всъщност се цели с този абзац?
Първо, изречението може да има технически дефект, обаче се вписва добре в контекста на целия откъс. Сбитият, телеграфически стил променя темпото, освежава го. Авторът на трилъри Джонатан Келерман прилага тази техника извънредно успешно. В „Оцеляват само силните“ той пише: Лодката беше десет метра лъскаво бяло фибростъкло със сива ватерлиния. Високи мачти, платната прибрани. Върху корпуса — с черни, обрамчени със златно букви името „Сатори“.
Възможно е да се прекали с елегантните елиптични изречения без глаголи (понякога и Келерман го прави), но, от друга страна, те придават чудесна динамика на повествованието, изграждат ясни образи, създават напрежение и разнообразяват четивото. Поредицата от граматически правилни изрази маже да навреди на текста, като го лиши от пластичност. Пуристите мразят да чуват това и ще го отричат дори на смъртното си ложе, но е вярно. Не е нужно езикът винаги да носи вратовръзка и обувки с връзки. Целта на писането не е да се използват граматически правилни изречения, а да се увлече читателят от историята, която му се разказва… и в идеалния случай дори да забрави, че чете. Състоящият се от едно изречение абзац прилича повече на устно, отколкото на писмено слово и това е хубаво. Да пишеш означава да съблазняваш. Добрият разговор също е съблазняване. Защо иначе толкова много двойки, които започват вечерта с вечеря, накрая се озовават в леглото?
Освен това този абзац съдържа ремарки, кратка, но ценна допълнителна информация за героите и мястото на действието и отбелязва важен преход. От протеста, че историята му е вярна, Големия Тони преминава към спомените си за О’Лиъри. Тъй като говорещият не се променя, Тони би могъл всъщност да седне в същия абзац, да си запали цигара и после пряката реч да продължи. Но авторът е решил другояче. Понеже Тони променя курса, пряката реч е разделена на два абзаца. Това решение е било взето спонтанно при писането и се основава изцяло върху ритъма в главата на автора. Ритъмът е вродено качество (Келерман пише елиптично, защото това отговаря на възприятията му), но е също и резултат от хиляди часове писане (на собствени творби) и десетки хиляди часове четене (на чужди).
Смея да твърдя, че не изречението, а абзацът е основната единица на текста — мястото, където започва сцеплението и думите получават шанс да се превърнат в нещо повече от думи. Когато дойде време да се усили темпото, това става на плоскостта на абзаците. Абзацът е прекрасен и гъвкав инструмент, който може да се състои от една-единствена дума или да се простира на няколко страници (един абзац в историческия роман на Дон Робъртсън „Парадайз Фолс“ се точи на шестнайсет страници; в „Страната на дъждовното дърво“ от Рос Локридж има горе-долу също толкова дълги абзаци). Трябва да се научите да жонглирате с абзаците, ако искате да пишете добре. А това се постига с много практика: нужно е да усещате ритъма в кръвта си.