За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Вземете следното изречение: Той затвори здраво вратата. Всъщност не толкова ужасно изречение (в негова полза говори поне действителния залог), но запитайте се дали думата здраво изобщо трябва да присъства. Може би ще възразите, че изразява междинна фаза между Той затвори вратата и Той затръшна вратата. Разбира се, няма да ви противореча… но какво ще кажете за контекста? Какво ще кажете за целия показателен (ако не и натоварен с емоционален заряд) текст преди Той затвори здраво вратата? От него не става ли ясно как той е затворил вратата? И ако предходният текст е показателен, тогава думата здраво не идва ли в повече? Не е ли излишна?
Сега някой сигурно ще ме обвини, че съм досадник, който търси под вола теле. Това не е вярно! Убеден съм, че пътят към ада е постлан с наречия и никога няма да се уморя да го повтарям. Или, казано с други думи, наречията са като глухарчетата. Ако на моравата ви е поникнало едно — изглежда красиво и уникално. Но ако забравите да го изкорените, на следващия ден ще откриете пет… на по-следващия петдесет… и после, братя и сестри, моравата ви ще бъде тотално, изобилно и разточително осеяна с глухарчета. Чак тогава ще осъзнаете, че това е плевел, но — уви!!! — прекалено късно.
Всъщност съм душа човек по отношение на наречията. Наистина. С едно-единствено изключение: въвеждането на пряка реч. Настоявам при въвеждане на пряка реч да използвате наречия само в изключително редки и специални случаи… и то ако е неизбежно. Само за да сме сигурни, че говорим за едно и също, разгледайте следните три изречения:
— Остави го! — изкрещя тя.
— Върни ми го — помоли той. — То е мое.
— Не бъди такъв глупак, Джекил — каза Ътърсън.
В тези изречения изкрещя, помоли и каза въвеждат пряката реч. Вижте сега тези съмнителни преработки:
— Остави го! — изкрещя тя заплашително.
— Върни ми го — помоли той смирено. — То е мое.
— Не бъди такъв глупак, Джекил — каза Ътърсън презрително.
Тези три примера са по-слаби от предишните и повечето читатели веднага ще го разберат защо. „Не бъди такъв глупак, Джекил“, каза Ътърсън презрително е най-безобиден от цялата пасмина: той е просто клише, докато останалите са направо нелепи. Подобни въведения към диалога понякога се наричат „суифтизми“ по името на суперизобретателя Том Суифт, герой от приключенските романи на Виктор Епълтън II. Епълтън е обичал изречения като: „Прави каквото щеш!“, викна Том храбро и „Баща ми ми помогна с тези уравнения“, каза Том скромно. Когато бях тийнейджър, имаше една игра, която се играеше в компания. Състоеше се в способността да се измислят остроумни (или не толкова остроумни) суифтизми. Спомням си две такива изречения: „Имате прелестни задни части, госпожо“, каза той дръзко и „Аз съм водопроводчикът“, каза той с апломб (във втория случай пояснението е под формата на обособена част). Когато обмисляте дали да засадите въвеждането на пряка реч с вредни глухарчета, запитайте се искате ли вашата проза да служи за основа на игра, която се играе в компания.
Някои автори се опитват да заобиколят забраната за наречия, като натъпкват въвеждащия глагол със стероиди. Резултатът е известен на всеки читател на долнопробна литература или розови романи.
— Хвърлете оръжието, Ътърсън! — изграчи Джекил.
— Не спирай да ме целуваш! — простена Шайна.
— Проклет душевадник! — експлодира Бил.
Не правете такива неща. Моля ви, не ги правете.
Най-добрият начин да въведете пряка реч е каза, като той каза, тя каза, Бил каза, Моника каза. Ако искате да го видите последователно приложен на практика, непременно прочетете някой роман на Лари Макмърти, гуруто на въвеждането на пряката реч. Казвам го най-искрено, макар може би да звучи тъпо. Макмърти е оставил съвсем малко глухарчета да избуят на неговата морава. Дори в мигове на емоционална криза (а в романите му има достатъчно такива), той твърдо се придържа към „каза той“ и „каза тя“. Смело му подражавайте!21
21
Този съвет, във всеки случай, се отнася само за английския и някои други западни езици. На български повторението „каза“ дразни. — Б.пр.