За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Без да прочитате и дума, бихте могли да кажете дали избраната от вас книга е лесно или трудно смилаема, нали? Лесните книги се състоят от множество къси абзаци — включително диалози, които може да съдържат по една или повече думи — и много празно място. Те са леки и въздушни като сладолед във фунийка. Трудните книги с дълги повествувателни или описателни пасажи изглеждат по-солидни. Натъпкани. Новите редове са еднакво важни както за вида, така и за съдържанието им; те са целенасочени.
В нехудожествената литература абзаците могат (и трябва) да са чисти и практични. В идеалния случай уводното изречение е последвано от други, които го разясняват или допълват, доразвиват идеята му. Ето два абзаца от така популярното ученическо съчинение, които илюстрират тази проста, но изразителна и въздействаща форма на писане.
Когато бях десетгодишен, много се страхувах от сестра си Мегън. Не можеше да влезе в стаята ми, без да счупи поне една от любимите ми играчки, обикновено най-любимата ми. Погледът й притежаваше магическото свойство да отлепва лепенки; спреше ли го върху някой плакат, само след секунди той падаше от стената. Дрехите, които най-много обичах, изчезваха от гардероба ми. Тя не ги взимаше (поне така си мисля), а просто правеше така, че да изчезнат. Обикновено намирах любимата си тишъртка или ценните си маратонки „Найк“ месеци по-късно под леглото, където се въргаляха тъжни и изоставени сред валма прахоляк. Когато Мегън се намираше в стаята ми, изгърмяваха тонколоните, крилата на прозореца се отваряха с трясък и крушката на настолната ми лампа изгаряше.
Тя можеше да бъде и съзнателно жестока. Веднъж Мегън заля овесените ми ядки за закуска с портокалов сок. Друг път изстиска паста за зъби в чорапите ми, докато вземах душ. И макар никога да не си признаваше, аз бях убеден, че когато в неделя следобед задрямвах на канапето между двете полувремена на футболния мач по телевизията, размазваше сополи в косата ми.
Ученическите есета всъщност са тъпи и незначителни; освен ако не започнете работа като колумнист в местния вестник, подобни захаросани писания няма да ви свършат никаква работа в истинския свят, пълен с търговски центрове и бензиностанции. Учителите възлагат такива съчинения, когато не им хрумва нищо по-добро, с което да запълнят времето на учениците. Прословутата тема, разбира се, е „Как прекарах лятната си ваканция“. В университета на Мейн — Ороно преподавах една година писане на съчинения. Курсът ми беше пълен със спортисти и мажоретки. Те бяха луди по есетата, приветстваха ги като стари приятели от гимназията, каквито бяха. Цял семестър се борех с неудържимото желание да ги накарам да напишат есе на тема „Ако Исус ми беше съотборник“. Спря ме ужасната, но твърда убеденост, че повечето от тях биха се заловили за задачата с ентусиазъм. В екстаза на съчинителството някои дори биха се разплакали.
Но дори от омразното есе става ясно колко силно могат да въздействат абзаците. За да прикачим към уводното изречение описание и изложение, пишещият трябва да подреди мислите си; освен това този принцип е важна гаранция срещу отклоняването от темата. Отклоняването от темата не е толкова страшно при този вид есета, всъщност дори е задължително, но при по-сериозни теми, към които трябва да се подходи по-формално, това е много лош навик. Ако дипломната ви работа не е на по-високо ниво от училищно съчинение със заглавие „Защо Шаная Туейн ме възбужда“, тогава здравата сте загазили.
В белетристиката абзаците не са така строго структурирани — те оформят по-скоро ритъма, отколкото самата мелодия. Колкото повече романи четете и пишете, толкова повече ще добивате впечатлението, че новите редове се оформят сякаш от само себе си. Така и трябва да бъде. Когато пишете, най-добре е да не мислите много-много къде свършва един абзац и къде започва следващият; хитрината е да оставяте нещата на естествения им ход. Ако след това не ви хареса, променете го. Нали за това е редактирането. А сега вижте следното:
Стаята на Големия Тони се разминаваше с очакванията на Дейл. Светлината имаше странен жълтеникав оттенък и му напомняше на евтините мотели, в които бе нощувал, на тези мотели, в които винаги му даваха стая с изглед към паркинга. Единствената снимка, която висеше накриво на стената, забодена с габърче, изобразяваше кънтрипевицата мис Мей. Изпод леглото се подаваше една лъскава черна обувка.
— Не знам защо непрекъснато ме питаш за О’Лиъри — каза Големия Тони. — Да не мислиш, че утре ще ти разкажа нещо различно?