За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Да не би само да си плещя, без да има на какво отгоре? Читателят има пълното право да зададе този въпрос и аз съм длъжен да му отговоря честно. Да. Общо взето е така. Достатъчно е да разлистите някои от романите ми, за да се убедите, че и аз съм най-обикновен грешник. Успешно съм избягвал страдателния залог, но затова пък съм нацвъкал моя дял наречия, някои от които (срамувам се да го призная) като въвеждане на пряка реч. (Но не съм падал никога толкова ниско, та да употребя „изграчи той“ или „експлодира Бил“.) И ако понякога го правя, то е по същата причина, поради която го прави всеки писател: от страх, че в противен случай читателят няма да ме разбере.
Удивен съм, че страхът е в основата на повечето зле написани текстове. Ако човек пише само за удоволствие, страхът все още е умерен — плахост е думата, която вече използвах. Но ако пишеш под напрежение, притиснат от времето — съчинение за училище, вестникарска статия, есе за приемен изпит в университета — страхът приема опасни размери. Дъмбо се научил да лети с помощта на вълшебно перо — вие може да посегнете към страдателния залог или някое от онези противни наречия по същата причина. Но преди да го направите, си спомнете, че Дъмбо не се е нуждаел от перото; магията е била в него.
Вие най-вероятно знаете какво искате да кажете и можете да подсилите текста си с глаголи в действителен залог. И най-вероятно сте разказали историята си толкова добре, та да сте спокойни, че когато използвате той каза, читателят ви ще разбере как го е казал — бързо или бавно, радостно или тъжно. Но ако започне да затъва в блатото, на всяка цена му хвърлете въже… няма нужда да го просвате в несвяст, като го цапардосате с трийсетметрова стоманена верига.
Доброто писане зависи до голяма степен от това да се освободите от страха и изкуствеността. Изкуствеността, като се започне с необходимостта някои текстове да се окачествяват като добри, а „други“ като „лоши“, издава страхливо поведение. Доброто писане означава също да избереш много внимателно инструментите, с които смяташ да работиш.
В това отношение никой писател не е безгрешен. Макар Е. Б. Уайт да попада в лапите на Уилям Стрънк още като наивен студент в Корнел (дайте ги насам, докато са млади, и завинаги ще ми принадлежат, хе-хе-хе) и да разбира и споделя предубежденията му към небрежното писане и небрежното мислене, което го поражда, той признава, че „увлечен в писането, сигурно съм употребил хиляда пъти фактът, че и съм го зачеркнал на бистра глава при редактирането навярно петстотин пъти. Това, че съм «хванал» само 500 от тези бисери, при това късно, тоест постигнал съм 50-процентов успех, ме натъжава…“ Все пак Е. Б. Уайт продължава да пише дълги години след поправките си в онова първо издание на „малката книжка“ от Стрънк през 1957 година. И аз ще продължа да пиша независимо от такива глупави лапсуси като „Не говориш сериозно“, каза невярващо Бил. Вярвам и вие да постъпите по същия начин. Английският език и американският му вариант имат проста същност, но доста хлъзгава. Моля ви единствено да дадете най-доброто от себе си и да не забравяте: наречията са човешки, но „той каза/тя каза“ е божествено.
4
А сега да оставим настрана най-горната лавица на сандъчето ви с инструменти, онази с речника и граматиката. На следващото ниво са елементите на стила, които вече засегнах накратко. При Стрънк и Уайт ще откриете най-добрите инструменти (и правила), които бихте си пожелали, описани просто и достъпно. (Те са изложени с освежителна яснота, като се започне от правилото как да употребявате притежателните местоимения и се стигне до предложения за мястото на най-важната част на изречението. Според тях тя трябва да е в края, но кой каквото ще да казва, не може да ме убеди, че С чук той уби Франк звучи по-добре от Той уби Франк с чук.)
Преди да се сбогуваме с основите на формата и стила, трябва да се спрем за кратко на абзаца, втората по важност структурна единица след изречението. За тази цел извадете някой роман от библиотеката си, по възможност такъв, който не сте чели (това, което ще ви покажа, се отнася за всяка проза, но тъй като аз пиша романи, обикновено имам предвид тях, когато разсъждавам върху писането). Разгърнете книгата по средата и разгледайте и двете страници. Вижте как е разположен текстът — редовете, полетата отстрани — и обърнете специално внимание на празните места преди и след всеки нов ред.