История на вечността (Есета и разкази)
- Автор: Борхес Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на вечността (Есета и разкази)». Краткое содержание книги:
Философията на средновековието от д-р Пауя Лойсен. Лайпциг, 1920.
Изповедите на Свети Августин, дословен превод на отец Анхел К. Вега. Мадрид, 1932.
Паметник на Свети Августин. Лондон, 1930.
Догматика от д-р Р. Роте. Хайделберг, 1870.
Опити за философска критика от Менендес-и-Пелайо. Мадрид, 1892.
Хорхе Луис Борхес
Кенингите
Една от най-студените лудости, които литературните истории отбелязват, са загадъчните упоменавания или кенингите в поезията на Исландия. Разпространили са се към стотната година: време, в което тулирите, или безименни повтарящи се рапсоди, били изместени от скалдите, поети с лични намерения. Обичайно е кенингите да бъдат отдавани на упадъка; но тази депресивна преценка, в сила или не, съответства на решението на въпроса, не на неговото поставяне. Нека ни е достатъчно да признаем засега, че са били първата преднамерена словна наслада на една инстинктивна книжнина.
Започвам с най-коварния от примерите: един стих от множеството вметнати в Сага за Гретир.
В тъй прославен ред, доброто противопоставяне на двете метафори — шумна едната, жестока и сдържана другата — изгодно измамва читателя, позволявайки му да предполага, че става дума за един-единствен силен предусет за някоя битка и нейния остатък. Друга е нескопосната истина. Храна за гарвани — да го признаем най-сетне — е един от предустановените синоними на труп, както буря от мечове — на битка. Тия равнозначности са били именно кенингите. Да ги задържат и прилагат, без да се повтарят, е бил горестният идеал на ония първобитни книжовници. В добро количество, те позволявали да се превъзмогнат трудностите на една строга метрика, много взискателна относно алитерацията и вътрешната рима. Тяхната употреба, несвързана, може да се наблюдава в тези редове:
Унищожителят на чедата на великаните е червеникавият Тор. Пазителят на полето е служител на новата вяра, според неговата присъщност. Царят на гърците е Исус Христос, поради разсеяното основание, че това е едно от имената на Константинополския император и че Исус Христос не е по-долу. Бизонът на ливадата на чайката, соколът на брега и конят, препускащ през рифовете, не са три ненормални животни, а един и същ разнебитен кораб. От тези мъчителни синтактични уравнения първото е от втора степен, тъй като ливадата на чайката вече е име на морето… След като сме развързали тия частични възли, оставям на читателя цялостното разясняване на редовете, малко разочароващо, разбира се. Сагата за Нял ги слага в плутоническата уста на Стейнвора, майка на Рев Скалда, която разказва начаса в умственоясна проза как страхотният Тор поискал да воюва с Исус и последният не се решил. Ниндер, германистът, боготвори „човешко-противоречивото“ в тия фигури и ги предлага на вниманието „на нашата модерна поезия, копнееща за действителни стойности“.
Друг пример, едни стихове от Егил Скалагримсон:
Стихове като третия и петия отреждат едно почти органично задоволство. Какво целят да предадат е безразлично, а какво внушават е без значение. Не приканват към мечта, не предизвикват образи или страсти; не са изходна точка, а завършеци. Приятността — достатъчната и най-малка приятност — е в тяхното разнообразие, в разнородния досег на техните думи25. Възможно е така да са го разбрали измислителите и техният характер на символи да е бил просто подкупване на ума. Железата са боговете; пиратската луна — щитът; нейната змия — копието; росата на меча — кръвта; нейният сокол — гарванът; червен лебед — всяка окървавена птица; плът на червения лебед — мъртвите; оцветителите на вълчите зъби — щастливите воини. Разсъждението отблъсква тия превращения. Пиратска луна не е най-необходимото определение, което щитът изисква. Това е неоспоримо, ала не по-малко неоспорим е фактът, че пиратска луна е формула, която не позволява да бъде заменена от щит без цялостна загуба. Да бъде сведен всеки кенинг до една дума не е разчистване на неизвестни: то е да се премахне стихотворението.
25
Търся класическото съответствие на тази приятност, съответствие, която най-неподкупният от моите читатели не ще иска да отмени. Попадам на бележития сонет на Кеведо за херцог Осуна, ужасяващ с галери, кораби и въоръжена пехота. Лесно е да се уверим, че с такъв сонет великолепната ефикасност на двустишието:
неговият Гроб са Фламандските поля и надгробният му надпис, кървавата Месечинапредхожда всяко тълкуване и не зависи от него. Казвам същото за следния израз: военният плач, чийто „смисъл“ не е оспорим, но пък е маловажен: плачът на военните. Относно кървавата Месечина по-добре е да не обръщаме внимание, че става дума за символа на турците, засенчен от не знам какви пиратства на дон Педро Телес Хирон.