Конспирация за Короната

на на езерото и откри бледи следи от много стар и неизползван път, во-

дещ към планините отвъд.

Гърченето на Майрън най-сетне намаля. Седеше зад Ейдриън, но не

бе помръднал от доста време.

– Майрън, добре ли си? – запита Ейдриън.

– Мм? О, да, съжалявам. Наблюдавах начина, по който конете ходят.

Наблюдавах ги за последните няколко мили. Удивителни животни. Зад-

ните им крака изглежда стъпват на точно същото място, където преди миг

са били предните. Макар че това изобщо не са стъпала, нали? Копита!

Точно така! Това са копита! Енилина на Старореч.

– Старореч?

– Древният имперски език. Малцина извън духовниците го знаят

днес. Нещо като мъртъв език. Дори и в дните на империята се е използвал

само за богослужения, но вече никой не пише на него.

Ейдриън усети монаха да обляга глава на гърба му и през остатъка

от пътуването внимаваше да не би Майрън да задреме и да падне.

* * *

Свиха встрани от езерото и поеха в широка клисура, която с изкачва-

нето им стана скалиста. Колкото повече напредваха, толкова по-ясно ста-

ваше за Олрик, че пътуват по нещо, което някога е било друм. Пътят бе

прекалено равен, за да е натурален, ала с времето отгоре му бяха паднали

скали, а треви бяха запълнили пукнатините. Вековете бяха взели своето; и все пак оставаше лека следа от нещо древно и забравено.

Въпреки студа, пресекливия дъжд и странните обстоятелства, пора-

ди които се бе озовал там, Олрик не бе толкова отчаян. В пътуването този

93

Конспирация за Короната

ден имаше странно спокойствие. Рядко се случваше принцът да пътува

така простичко в подобно сурово време и това му се виждаше пленително

с очевидната си странност. Огромната тишина, приглушената светлина,

натрапчивите стъпки на конските копита, всичко говореше за приключе-

ние в неизпитван дотогава маниер. Най-дръзките му приключения досега

винаги бяха организирани и съблюдавани от прислугата. Никога не бе ос-

тавян сам на себе си като сега, никога в реална опасност.

Бе побеснял, когато се намери овързан в лодката. Досега никой не бе

се отнасял с него така. Смъртно наказание грозеше всеки, осмелил се да

удари член на кралската фамилия и заради това мнозина внимаваха до-

ри да не го докосват. Да бъде вързан като животно бе за него унизително

извън възприемчивост. Никога не бе му хрумвало, че може да бъде нара-

нен. С пълна убеденост бе изчаквал освобождението си всеки миг. Тази

вероятност се бе значително смалила с напредването им през горите на

път за Уиндърмиър.

Не лъжеше в заявлението си, че това е била най-отвратителната нощ

в живота му. Но на сутринта, когато дъждът спря – и след закуската –

изпита необясним трепет на нетърпеливо очакване. Търсенето на мисте-

риозния затвор и прословутия затворник намирисваше на истинско прик-

лючение. И може би повече от всичко, предоставяше на ума му нещо,