Кресчендо

— Пач! — изкрещях в нощта с неподправен ужас и бездънно отчаяние.

Ръката около моята се разтвори и аз се строполих заднишком на земята. Инстинктивно притиснах ранената си ръка към ризата, за да спра кървенето, но за мое смайване кръв нямаше. Нито порязано.

Жадно поех въздух и вдигнах поглед към прозореца. Беше съвсем непокътнат и в него се отразяваше дървото зад мен, което се поклащаше напред-назад в нощния въздух. Бързо се изправих на крака и, залитайки, тръгнах по тротоара. Хукнах по посока на «Девилс Хендбег», като през няколко крачки се озъртах назад. Очаквах да видя как баща ми — или неговият двойник — излизат от някоя къща с нож в ръка, но тротоарите си останаха безлюдни.

Извърнах се напред, за да пресека улицата, и я видях половин секунда, преди да се блъсна в нея.

— Ето те и теб — каза Ви и протегна ръка да ме успокои, понеже аз едва не се разкрещях. — Разминали сме се. Стигнах до «Девилс Хендбег» и се върнах, за да те потърся. Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.

Не исках да стоя повече на ъгъла на улицата. Докато размишлявах над случилото се в къщата, нямаше как да не си спомня как блъснах Чонси с доджа. Малко след това колата бе възстановила нормалното си състояние и от инцидента не беше останала и следа. Този път обаче беше лично. Ставаше дума за баща ми. Очите ми горяха, челюстта ми трепереше, докато говорех.

— Аз… пак ми се стори, че видях татко.

Ви ме обгърна с ръце.

— Миличка.

— Знам, не е било наистина. Не е било наистина — повторих, опитвайки се да се успокоя. Примигнах няколко пъти, понеже сълзите замъгляваха очите ми. Обаче имах чувството, че е било съвсем истинско. Съвсем…

— Искаш ли да поговорим за това?

Какво имаше да говорим? Преследваха ме привидения. Някой бърникаше в мозъка ми. Играеше си с мен. Паднал ангел? Нефилим? Призракът на баща ми? Или пък собственото ми съзнание ме предаваше? Не за пръв път си въобразявах, че съм видяла баща си. Мислех, че той се опитва да се свърже с мен, но може би беше механизъм за самозащита. Може би съзнанието ми ме караше да виждам неща, които отказвах да приема, че са си отишли завинаги. Запълвах празнината, защото така ми беше по-лесно, отколкото да се откажа.

Каквото и да се беше случило там, не беше реално. Това не беше баща ми. Той никога не би ме наранил. Той ме обичаше.

— Хайде да се връщаме в «Девилс Хендбег» — казах и въздъхнах безсилно. Исках колкото се може по-бързо да се отдалеча от къщата. Отново си казах, че когото и да бях видяла там, не е баща ми.

Думкането на барабаните и воят на китарите се засили, когато наближихме, и макар паниката трудно да ме пускаше, усетих, че сърцето ми постепенно успокоява ритъм. Имаше нещо успокоително в мисълта да се изгубя сред стотиците топли тела, натъпкани в склада.

Въпреки случилото се не исках да си отивам и не исках да оставам сама. Исках да се пъхна насред тълпата. В множеството беше силата.

Ви стисна китката ми и ме накара да спра.

— Тази ли е, която си мисля?

На половин пресечка пред нас Марси Милар се качваше в нечия кола. Тялото й изглеждаше излято в малко парче черен плат, който беше толкова къс, че се виждаха ръбът на чорапите и жартиерите й. Високи черни ботуши над коляното и черна мека шапка допълваха тоалета. Не тоалетът й обаче привлече вниманието ми, а колата. Беше черен джип «Командър». Двигателят запали и джипът потегли, зави и се изгуби от поглед.