Кресчендо

Косъмчетата на шията ми настръхнаха.

— Татко?

Инстинктивно хукнах. Пресякох улицата, без да си направя труда да се огледам за коли, понеже знаех, че няма. Стигнах до къщата, в която бях сигурна, че е влязъл, и опитах да отворя двойната врата. Беше заключена. Дърпах бравите, тропах по крилата на вратата, но нищо. Заслоних очите си с ръце и надникнах през един от прозорците от двете страни на вратата. Вътре не светеше, но различавах мебелите, покрити с бели покривала. Сърцето ми биеше лудешки. Дали татко беше жив? Дали през цялото време е живял… тук?

— Татко! — провикнах се през стъклото. — Аз съм, Нора!

Горе на стълбището в къщата обувките му изчезнаха навътре по коридора.

— Татко! — извиках и задумках по стъклото. — Аз съм тук, навън!

Отстъпих назад с наведена глава и вдигнах поглед към прозорците на втория етаж с надеждата да видя силуета му.

Задният вход.

Тази мисъл изплува в съзнанието ми и аз тутакси реагирах. Хукнах надолу по стълбите и се шмугнах в тесния проход между тази къща и съседната. Разбира се. Задната врата. Ако беше отключена, щях да вляза вътре при татко…

Ледена тръпка докосна тила ми. После се спусна надолу по гръбнака ми и мигом ме парализира. Стоях в края на прохода, приковала очи към задния двор. На вятъра покорно се поклащаха клони. Отворената порта скърцаше на пантите си. Съвсем бавно отстъпих назад — не възнамерявах да се доверя на покоя. Нямаше да повярвам, че съм сама. И преди се бях чувствала така и това винаги означаваше опасност.

Нора, не сме сами. Има и още някой. Върни се.

— Татко? — прошепнах, а мислите ми се стрелкаха във всички посоки.

Иди да намериш Ви. Трябва да се махнеш! Пак ще те открия. Побързай!

Пет пари не давах какво казва — нямаше да си тръгна. Не и преди да разбера какво става. Не и преди да го видя. Как можеше да очаква да си тръгна? Той беше тук. У мен забълбука облекчение и радостно вълнение, което засенчи страха ми.

— Татко? Къде си?

Нищо.

— Татко? — опитах отново. — Няма да си тръгна.

Този път получих отговор.

Задната врата е отключена.

Докоснах главата си, понеже усещах как думите отекват вътре. Този път гласът му прозвуча различно, но не достатъчно, за да ме накара да се замисля по-сериозно. Малко по-студено, може би? Малко по-остро?

— Татко? — прошепнах съвсем тихичко.

Вътре съм.

Гласът му вече беше по-силен, истински. Не звучеше само в главата ми, а и в ушите. Обърнах се към къщата, напълно уверена, че татко се е обадил през един от прозорците. Слязох от покритата с плочи пътека и колебливо поставих длан на рамката. Отчаяно исках да съм с него, но в същото време цялата настръхнах — предупреждение, че може и да е номер. Капан.

— Татко? — Гласът ми потрепери. — Страх ме е.

От другата страна на стъклото една ръка се докосна до моята, пет пръста прилепнаха към моите. Златната брачна халка на татко беше на безименния пръст на лявата му ръка. Кръвта ми забушува толкова силно, че свят ми се зави. Той беше. Татко беше на сантиметри от мен. Жив.