Тайна идентичност
- Автор: Хапка Кэти
- Серия: Изгубени (Lost) #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Труд“
- ISBN: 978-954-528-653-7
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тайна идентичност». Краткое содержание книги:
„Искаш ли да узнаеш една тайна?“
Има неща, които никой не знае за Декстър Крос. Приятелите му вярват, че е един от тях — разглезено богаташко синче, което профуква с удоволствие състоянието на родителите си. Никой не знае, че Декстър живее два живота, докато съдбоносно пътешествие до Австралия не разкрива тайната му!
Съкрушен, Декстър се качва на Полет 815 от Сидни, решен да се върне вкъщи и да продължи живота си. Самолетът обаче не достига крайната си цел, а се разбива, захвърляйки оцелелите на самотен остров, на който Декстър е принуден да вземе решението на живота си.
Изправен пред предизвикателствата на атмосферните условия, заобиколен от непознати, без храна и вода, Декстър е объркан и отново започва с лъжите.
Но Крос не е единственият лъжец. И скоро разбира, че колкото и опасни да са неизвестностите на острова, няма нищо по-страшно от тайните на неговите нови обитатели…
— Хубаво е — тихо каза Дейзи след малко.
— Да — Декстър огледа околността, наслаждавайки се на бриза, който идваше от пристанището. — Сидни е много хубаво място. Но е странно… — той се отнесе замислено.
— Кое? — попита Дейзи. — Архитектурата ли?
Той сви рамене.
— Да — отвърна той. — Всеки път, когато завием зад някой ъгъл и видя прочутата сграда на операта, или когато влезем в някой магазин, в който свири характерната им музика, или пък чуя този австралийски акцент, се чувствам на непознато и екзотично място. Но пък друг път, като сега… — той махна с ръка към тихите улици. — Бихме могли да сме, в който и да е град на света. Поне така ми се струва.
Дейзи му се усмихна.
— Да — отвърна тя. — Много добре те разбирам.
Декстър все още мислеше.
— Може би градовете са като хората. Отвън са различни, но отвътре имат много общо.
— Ооо! Колко дълбокомислено! — закачи го тя. — Това в часовете по психология ли го научи?
Декстър се изчерви и се усмихна.
— Може би — закачливо отвърна той на свой ред.
Известно време двамата вървяха мълчаливо. Изведнъж на Декстър му се прииска този момент да продължи завинаги. Двамата с Дейзи можеха просто да си останат в него, заедно, щастливи, усмихнати, в разбирателство. Но още преди мисълта да се беше оформила в главата му, той със съжаление си даде сметка, че това не е възможно. Скоро, съвсем скоро, щяха да се върнат към грижите в университета, ежедневието, живота…
— Между другото, харесвам семейството ти — каза той, нарушавайки тишината. — В началото се плашех от тях, защото са толкова съвършени. Но след това разбрах, че се карате и спорите като всички други…
Дейзи го погледна.
— Разбира се, че се караме — каза тя. — Ти какво си мислеше? Ние сме като всички останали.
— Да… — изведнъж, докато двамата вървяха из тихите, облени в лунна светлина улици на непознатия познат Сидни, Декстър изпита непреодолима нужда да й каже истината.
„Все някога трябва да й кажа — помисли си той. — Тази работа със Супер Декстър работи засега. Но не може да продължи вечно.“
— Нямам търпение да се запозная с вашите — каза Дейзи, притисна се към него и му се усмихна. — Искам да разбера от кого си наследил това красиво лице и този прекрасен характер. Може да отидем до Ню Йорк преди края на семестъра и да вечеряме с вашите.
Той се усмихна леко.
— Да — отвърна Декстър и си даде сметка, че моментът за истината бе отлетял като есенни листа във вечерния бриз. — Чудесна идея.
Последната вечер, преди да отлетят за Япония, господин Уорд дръпна Декстър настрани след вечерята в хотелския ресторант.
— Искам за малко да поговоря с теб, синко — каза той с обичайния си заповеднически маниер. — С жена ми скоро ще заминем от Сидни, а с теб не сме имали възможност да си поговорим. Нали знаеш, по мъжки.
Декстър трепна. Това не му хареса.
— Разбира се — отвърна той.
Двамата замълчаха, докато Дейзи, Джейсън и госпожа Уорд минаха край тях и продължиха към фоайето. Декстър лепна любезна полуусмивка на лицето си и зачака, готов да отговаря на трудни въпроси за себе си и миналото си.
Вместо това господин Уорд започна да говори за своя живот. Говореше за това как е израснал по света като син на дипломат, за колежанските си години и след това за успешната си кариера в света на големите финансисти.
— Нали разбираш какво искам да ти кажа, момче? — каза той и въпросително погледна Декстър.
— Ами… — Декстър не знаеше какво да каже.
За щастие господин Уорд почти не спря, за да го изчака да му отговори, и продължи нататък:
— Разбираш защо го направих, нали? — каза той. — Парите, хубавата къща… всичко беше заради семейството ми. За Алисия, а след това и за Джейсън и Дейзи. Те са всичко за мен, Декстър. И затова искам да им дам всичко.
Декстър продължаваше да няма представа какво да отговори.
— Това е… страхотно, сър — неуверено каза той. — Сигурен съм, че високо го оценяват.
Господин Уорд кимна и тупна Декстър по рамото.