Тайна идентичност
- Автор: Хапка Кэти
- Серия: Изгубени (Lost) #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Труд“
- ISBN: 978-954-528-653-7
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тайна идентичност». Краткое содержание книги:
„Искаш ли да узнаеш една тайна?“
Има неща, които никой не знае за Декстър Крос. Приятелите му вярват, че е един от тях — разглезено богаташко синче, което профуква с удоволствие състоянието на родителите си. Никой не знае, че Декстър живее два живота, докато съдбоносно пътешествие до Австралия не разкрива тайната му!
Съкрушен, Декстър се качва на Полет 815 от Сидни, решен да се върне вкъщи и да продължи живота си. Самолетът обаче не достига крайната си цел, а се разбива, захвърляйки оцелелите на самотен остров, на който Декстър е принуден да вземе решението на живота си.
Изправен пред предизвикателствата на атмосферните условия, заобиколен от непознати, без храна и вода, Декстър е объркан и отново започва с лъжите.
Но Крос не е единственият лъжец. И скоро разбира, че колкото и опасни да са неизвестностите на острова, няма нищо по-страшно от тайните на неговите нови обитатели…
— Не може ли да почака малко? — попита Дейзи. — Трябва да отида с Джейсън, за да кажа на ченгетата какво имаше в чантата ми.
— Не, не може да чака.
Нещо в гласа му я убеди, защото тя спря и го изгледа с любопитство.
— Какво има, Декстър?
Той си пое дълбоко дъх.
— Става дума за парите — тихо каза той. — Виждаш ли, аз не съм този, за когото ме мислиш…
Щом изрече първите няколко думи, останалото се изля като потоп от устата му — неочакваният късмет на леля му, жалкото му минало, плана „Супер Декстър“, всичко. Стана му почти хубаво да си признае, да каже истината.
Почти.
— Ти… Ти си ме лъгал? — Дейзи просто го гледаше, когато свърши. Изражението й се менеше от гняв до силно разочарование.
— Съжалявам — каза той. От дъното на душата си искаше да промени този поглед. — Но това не променя нищо между нас. Аз съм си същият човек. Аз…
Тя поклати глава. Сълзите вече се стичаха по лицето й.
— Не. Мисля, че изобщо не те познавам — каза Дейзи. Гласът й леко притрепери. — А може би ти не познаваш мен. Все ми е едно дали си беден, или не, Декстър. Не давам пукната пара за това. Не мога да преглътна лъжите…
Гласът й се загуби в ридание, обърна се и се втурна към хотела. Отчаян, Декстър изкачи няколко стъпала след нея и спря. Нямаше смисъл да обяснява. Тя вече беше решила — той беше предал доверието й.
И е права, помисли си той. Това е най-лошото. Абсолютно е права.
21
Щом Декстър се увери, че никой не го следи, престана да тича. Той се огледа в бързо притъмняващата джунгла и му се прииска да беше спрял, за да вземе фенерче. За щастие светлината от луната и звездите беше достатъчна, за да не се блъска в дърветата.
Декстър спря на малка, осветена поляна и се облегна на едно дърво. Отпусна глава в ръцете си и тихо простена. Стонът му се смеси със стоновете, които все още слабо долитаха от плажа.
Как можах да забравя, питаше се той безрадостно. Все едно съм лъгал сам себе си и съм си вярвал…
— Защото искаше да вярваш в тези лъжи.
— Кой го каза? — стреснат, Декстър свали ръце от главата си и премига в мрака. — Кой е?
Нечия фигура излезе от сенките на дърветата от другата страна на поляната. За момент Декстър си помисли, че е Буун, и сърцето му трепна. Това значеше ли, че Буун е тръгнал след него, за да го върне, че отсега нататък Декстър няма да е прокуден от лагера?
Но тогава силуетът направи още една стъпка и Декстър видя, че мъжът е малко по-млад от Буун и малко по-нисък. Косата му беше малко по-светла, очите — малко по-тъмни, носът и брадичката — различни…
Сърцето на Декстър заблъска в гърдите му.
— Ти… Ти ли си? — запъна той. — Искам да кажа аз ли съм!
Декстър се замая. Главата му се завъртя, сякаш съзнанието му се понесе над дърветата, откъснато от действителността. Но силуетът беше напълно материален — клонките пукаха под краката му, стръковете трева се превиваха с всяка крачка през поляната.
— Знаеш кой съм — лъч светлина падна върху приближаващия се.
Декстър се взря в него. Той отново забеляза, че дрехите на другия Декстър са малко по-износени от неговите и косата му е малко по-различна. Различна и въпреки това позната.
— Ти си… аз съм… — прошепна той. — Старият аз.
— Истинският ти — отвърна другият Декстър. Очите и тонът му бяха обвинителни. — Онзи, когото изостави в деня, в който получи парите. Онзи, от когото още се срамуваш, макар че не съм направил нищо нередно.
Декстър поклати глава.
— Но аз не съм… не бях… — безсилно възрази той. — Аз… аз направих онова, което смятах, че ще ни помогне. Че ще помогне на мен — главата му отново се завъртя и той се запита дали изобщо се е будил от последния пристъп. Може би си беше въобразил, че Буун и Шанън са го спасили и Арц се е погрижил за него. В този ред кой можеше да каже кое е действително и кое — не? Кой можеше да каже, че още не седи в самолета на „Океаник“, който падаше от небето? Ако питаха него, всичко това можеше да е безразсъдно дело на обърканото му съзнание.
Странно, но тази мисъл му даде кураж.
— Какво искаш? — предизвика той другия Декстър.
— Да ти напомня откъде идваш. Кой си.
— Вече си го спомних — този път гласът на Декстър беше малко по-силен. — Мисля за това всеки Божи ден. Как бих могъл да забравя.