Бранителката на портата

Обръщам се към Луиса и подпирам глава върху свитите си колене.

— Наслушах й се през последните месеци.

Тя съчувствено клати глава.

— Знам. Но нали осъзнаваш, че не Соня те вика сега? Не Соня постави медальона на ръката ти в тъмната нощ?

— Така е. Ала не ми става по-леко. Щом я погледна в очите, виждам Соня, но думите й… — няма нужда да довършвам.

Луиса протяга ръка и закрепва падналия кичур коса зад ухото ми.

— Ще отмине, Лия. Всичко ще отмине. Ще пристигнем в Алтус и Сестрите ще помогнат на Соня отново да открие себе си.

— Ами аз? — питам. — Нима мога да остана будна завинаги, с медальона, който от сега нататък ще е моето тежко бреме, на ръката? Докъде ще стигна така?

— Нямам представа, Лия. Но съм сигурна, че сме изминали дълъг път дотук — усмихва се Луиса. — Нека вършим нещата едно по едно. Най-напред да стигнем до Алтус, пък после ще видим.

Кимам с глава и ставам от земята.

— Ще помогна за вечерята.

Тя обръща поглед към палатката, която вече е разпъната и в която са настанили Соня на безопасно място.

— Дали е разумно? Може би тази вечер мъжете ще трябва да охраняват лагера ни. — В очите й проблясва състрадание. — Тя няма да престане, Лия.

— Трябва да правя нещо, Луиса. Ако остана още миг на едно място, ще полудея.

Отправяме се към огъня, който Едмънд току-що е стъкнал. Не знам как Соня е разбрала, че се приближавам, тъй като не казвам и дума близо до палатката, но тя тутакси започва да ме безпокои.

Щом стигам до огъня, виждам лицето на Едмънд, от което се излъчва нежност.

— Добре ли сте?

Преглъщам тъгата, която при този въпрос се надига в душата ми като приливна вълна.

— Искаме да помогнем за вечерята.

Той се колебае, бавно кима с глава и ни дава нож и торба с моркови. Отнасям ги на малката масичка, на която режем продуктите. Започвам да кълцам и да стържа и за малко се разсейвам — не обръщам внимание на Соня, която продължава защитната си реч от палатката, като сурово ме укорява. Поне така си казвам, докато се мъча да отпъдя думите й от съзнанието си.