Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
Изправям се на крака, защото ми хрумва нещо, от което усещам мощен прилив на енергия, чиито вълни ме обливат до мозъка на костите.
— След колко време ще стигнем до острова? — отправям въпроса си към Димитри с надеждата, че познава гората по-добре от мен.
— Е, трудно е да се каже точно колко — бърчи вежди той. — Зависи с каква скорост се придвижваме.
Луиса въздиша. Познавам я добре и съм сигурна, че търпението не е най-силната й черта.
— Приблизително, Димитри.
Още преди да се обърне към мен с отговора си, разбирам, че се е подразнил.
— Около три дни. Защо?
Не отговарям веднага. Вместо това му задавам друг въпрос:
— У кого е медальонът в момента?
— Ами… у мен — отвръща той.
— Може ли? — протягам ръка, ала исканото разрешение е чиста формалност от моя страна, тъй като медальонът принадлежи само и единствено на мен.
— Сигурна ли си, че идеята е добра, Лия? — в гласа на Луиса усещам опасение; аз също се страхувам, но знам, че няма друг начин.
— Бих искала да взема медальона, ако обичаш.
Ще ми се да вярвам, че в очите на Димитри проблясва възхищение, ала не съм сигурна — вероятно в случая проявява просто покорство. Както и да е, той бърка в джоба си и измъква нещо отвътре. Затаявам дъх, щом зървам черната кадифена панделка да виси между пръстите на ръката му. Аз, разбира се, съм я виждала на Сонината ръка. Но като я зървам около китката на човек, на когото имам безкрайно доверие, чувствам се различно — не е като да гледам медальона в свободно състояние в очакване да се обвие около собствената ми ръка.
Димитри ми го подава и аз затварям очи, а пръстите ми се сключват около черното кадифе. Усещането при допира до панделката и металния медальон ми е познато дори от собственото ми тяло. Близостта, която чувствам, прониква през цялото ми същество и в същия миг ме обзема чувство на омраза, примесено с ужасяваща необходимост да го нося. С усилие отварям очи. Трудно ми е да се върна в настоящето и да събера мислите си.
И всичко това ми се случва още преди да закопчая медальона около китката и да го почувствам върху кожата си. Ала не мога да мисля върху станалото, тъй като не мога да го променя. То е нещо, което трябва да направя, колкото и да е болезнено, колкото и да е ужасяващо, колкото и да изглежда невъзможно.
Увивам панделката около китката на дясната си ръка и стискам златната й закопчалка. Белегът е на другата ми ръка, но аз знам, че това не е гаранция за безопасността ми. Медальонът бе намерил пътя си до мен при много по-сложни и трудни обстоятелства от сегашните.
Когато Луиса проговаря, гласът й трепери.
— Но… Лия, не бива да носиш медальона. Нали знаещ какво може да ти се случи?
— Знам го по-добре от всеки друг, но няма друг начин.
— Може би трябва да го дадеш на Едмънд или на… Димитри? На когото и да е, само да не го носиш ти…
Думите й не ме обиждат. Сигурна съм, че иска само да ме защити. Тя знае: аз съм най-уязвима към притегателната сила на медальона. Поради прокълнатата ми роля в пророчеството — ролята на Портата.
— Не, Луиса. Имах късмет да използвам услугите на Соня, която известно време ме предпазваше от него, ала не мога завинаги да прехвърлям отговорностите си другиму.
— Да, но… — тя поглежда към Димитри и отново обръща поглед към мен. — Димитри?
Той се взира в очите ми. Нямам представа какво вижда в тях, какво го кара да гледа право през мен, докато накрая усещам, че всичките ми тайни са разкрити.
— Лия има право — казва Димитри. — Нейно задължение е да носи медальона. Той й принадлежи.
Той говори уверено, в очите му няма и сянка на съмнение и в този миг аз усещам вълнение, което е по-дълбоко от физическо привличане. По-дълбоко е дори от странната връзка, която възникна между двамата ни още в самото начало.
Луиса е объркана.
— Но как ще го опазиш да не се увие около другата ти китка? Чакат ни още три дни и три нощи!
С мъка откъсвам поглед от Димитри и се обръщам към Луиса.
— Губя контрол върху него само когато спя.
Тя ме поглежда така, сякаш съм изгубила разсъдъка си.
— Тогава?
— Просто няма да заспивам — вдигам рамене аз.
— Какво имаш предвид?
— Ами това, което казах. До Алтус имаме три дни път. През това време няма да спя. Убедена съм, че щом пристигнем, Сестрите ще ме посъветват какво да правя.