Черна неделя

— Името ви ми е познато, майор Кабаков. Знам с какво се занимавате и смятам, че е малко вероятно да ме оставите жив.

— Държиш ли на думата си в сделките?

— Често.

— Аз също. Предполагам, че вече си получил парите или поне една голяма част. Кажи ми и върви да ги харчиш.

— Къде? В Исландия ли?

— Това си е твой проблем.

— Добре — рече тежко Музи. — Ще ви кажа. Но искам да излетя довечера.

— Ако информацията ти съвпада с нашата, съгласен съм.

— Не знам къде са експлозивите и това е самата истина. Имах контакти с тях два пъти — веднъж тук и веднъж в Бейрут. — Музи изтри лице с престилката и облекчението се плъзна по тялото му като бренди. — Имате ли нещо против да си взема бутилка „Перие“? От говоренето ожаднявам.

— Знаеш, че къщата е обкръжена.

— Повярвайте ми, майоре, не искам да бягам.

Между хола и кухнята имаше само един тезгях за сервиране. Кабаков можеше да го наблюдава през цялото време. Кимна.

— Най-напред дойде американецът — заговори Музи до хладилника.

— Американецът ли?

Музи отвори вратата на хладилника и видя устройството секунда преди то да експлодира и да го забие на късчета в стената. Стаята се разтресе. Кабаков излетя от стола и падна. От носа му потече кръв. Изпочупените мебели затрещяха около него. Непрогледна тъма. Кънтящо мълчание и пукот на пламъци.

Първата тревога се вдигна в осем часа и пет минути. Диспечерът на пожарникарите я нарече „пожар в тухлен апартамент с размери седемдесет и пет на сто двайсет и пет, изцяло обхванат, изискващ кола двеста двайсет и четири, стълба сто и осемнайсет и спешна намеса“.