Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— Поне да имаше някаква логика — оплака се тя. — Не спираме да вървим, а нямаме идея къде ще се озовем накрая. Как може за един ден да стигнем от Ню Йорк в Калифорния?
— В Лабиринта пространството е различно.
— Знам, знам. Просто… — Погледна ме нерешително. — През цялото време съм се самозалъгвала, Пърси. Толкова четене и планиране, а нямам ни най-малка представа къде отиваме.
— Чудесно се справяш. Не забравяй, че винаги е било така — не сме знаели къде отиваме, но накрая всичко само се е подреждало. Помниш ли острова на Цирцея?
Анабет изсумтя.
— Като морско свинче беше адски сладък.
— А „Воден свят“ в Денвър? И как преобърна лодката ни?
— Аз ли съм преобърнала лодката? Ти беше виновен!
— Виждаш ли? Спокойно, всичко ще се нареди.
За моя радост тя се усмихна, но усмивката й бързо изчезна.
— Пърси, защо Хера каза, че знаеш отговора на въпроса как да се ориентираме през Лабиринта?
— Нямам представа — признах. — Честна дума.
— И ако разбереш, ще ми кажеш, нали?
— Естествено. Но…
— Какво?
— Ако ми кажеш последния стих от пророчеството, това може да ми помогне да се сетя.
Анабет потрепери.
— Не… Няма да го изрека тук, в тъмното.
— А избора, за който спомена Янус? Хера каза…
— Престани! — извика тя. Пое си треперливо дъх. — Извинявай, Пърси. Просто вече не издържам. Но не искам… не искам да мисля за това.
Поседяхме мълчаливо, вслушвахме се в странните шумове и стонове на Лабиринта, ехото от стържещи камъни — проходите постоянно се променяха, нарастваха и се разширяваха. Тъмнината ме подсети за това, което бях видял при Нико ди Анджело, и изведнъж ми просветна.
— Нико е тук някъде! — рекох. — Така е напуснал лагера — през Лабиринта. И е продължил навътре до Подземното царство. Но сега отново е тук. И се опитва да ме намери.
Анабет дълго мълча.
— Надявам се да грешиш, Пърси. Но ако си прав… — Впи поглед в малкото светло петно от лъча на фенера върху стената. Подозирах, че мислеше за пророчеството. За първи път я виждах толкова уморена.
— Какво ще кажеш да поема първата стража? — предложих. — Ако стане нещо, ще те събудя.
Анабет като че ли се канеше да възрази, но после кимна, пъхна се в спалния чувал и затвори очи.
Когато дойде моят ред да поспя, отново сънувах затворения в Лабиринта старец.
Този път залата приличаше повече на работилница. По масите имаше разпилени инструменти. В ъгъла пламтеше нажежено до червено огнище. Момчето, което разпалваше огъня с духалото, сега беше по-високо, почти колкото мен. От огнището тръгваше нещо като фуния и с тръба откарваше дима и топлината в отвор в пода, скрит под капак.
Беше ден. Небето беше синьо, но високите стени хвърляха дълги сенки. Вече така бях свикнал с подземните проходи, че ми беше странно да видя част от Лабиринта под открито небе. Някак си това го правеше още по-нечовешко място.
Старецът изглеждаше болен. Беше отслабнал, ръцете му бяха почервенели и разранени от работа. Бялата му коса падаше над очите, туниката му беше омърляна и покрита с мазни петна. Приведен над една маса, той човъркаше някакви преплетени метални парчета, които образуваха нещо като метална верижка на часовник. Взе едно парченце бронз и го постави на мястото му.
— Готово — обяви. — Свърших.
Вдигна творението си и аз затаих смаяно дъх. Бяха толкова красиви — метални криле, направени от хиляди преплетени бронзови перца. Други подобни криле лежаха на масата. Дедал разпъна рамката и крилете се разтвориха — размахът им беше поне десетина метра. Разумът ми твърдеше, че с тях никога нямаше да успее да полети. Бяха твърде тежки, нямаше как да издигнат тежестта на тялото над земята. Но майсторската им изработка беше съвършена. Металните перца улавяха и отразяваха слънчевите лъчи с трийсет различни отсенки на златистото.
Момчето остави духалото и изтича при баща си. Мръсно и потно, то се усмихна.
— Татко, ти си гений!
Старецът се усмихна.
— Това не е новина, Икар. Хайде, побързай. Ще ни трябва поне час, за да си ги сложим.
— Ти първи — рече Икар.
Мъжът възрази, но Икар настоя:
— Ти ги направи, тате. На теб се пада честта да ги пробваш.