Электронная книга - «Куртоазни новели-ле». Краткое содержание книги:
Мари дьо Франс е първата френска писателка. Животът й за нас е пълна загадка. Името й — също, макар че опити за неговото разгадаване не липсват. Живяла е през втората половина на XII век и по всяка вероятност е пребивавала известно време в един от тогавашните духовни центрове — двора на английския крал Хенри II Плантагенет, управлявал страната цели 35 години (1154–1189). Основания за подобно предположение откриваме в нейното творчество. Към 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики (ум. 899). Най-вероятно е научила английски в самата Англия. В края на своята адаптация на въпросните басни Мари пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Посочването на страната, от която произлиза, има смисъл само в хипотезата, че говорещият се намира в чужбина. Впрочем твърдението „аз съм от Франция“ по онова време означава „аз съм от Ил дьо Франс“ — областта около Париж в централната част на Северна Франция. В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази (Славеят) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (Орловите нокти — на английски2 и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.
Но предстояло погребение…
И тук тя щедрост проявила
и с тежки дарове дарила [170]
едно абатство, във което
били погребани мъжете
(Бог да им прибере душите!).
Наела после най-добрите
лечители и те веднага [175]
захванали се да налагат
ранения с такива ценни
мехлеми, че той постепенно
взел по-добре да се усеща.
Тя често ходела на среща [180]
при него да го ободрява,
но без да спре да съжалява
за тез, които са умрели113.
Един ден двамата седели
във стаята: тя поглед свела, [185]
защото мъка я обзела,
а той в лицето й се вгледал
и рекъл: — Толкова сте бледа
и тъжна, мила ми госпожо!
Какво ви толкова тревожи? [190]
Не се поддавайте сега
на черни мисли и тъга!
— О, скъпи, — казала му тя —
обзета бях от мисълта
за тримата… Тях днес ги няма… [195]
Не е възможно друга дама
тъй да обича четирима
барони и в един ден с трима
тя да се раздели навеки.
А толкова обичах всеки [200]
от вас, мой мили, че обзе ме
желание в най-близко време
да кажа на певец известен
за четиримата ви песен
да съчини и тя да има [205]
надслов: Тъга по четирима114.
— Идеята за песен, драга,
ми се харесва, но предлагам
да бъде тя озаглавена
Нещастникът, — със скръб стаена [210]
отвърнал той и продължил. —
Веднага бих ви обяснил
защо: дордето живи бяха,
другарите ми изживяха
страданието си по вас. [215]
Останах да се мъча аз,
на своята любов обречен,
да ви говоря сутрин, вечер
и да ви гледам все пред мен,
с напразна вяра някой ден [220]
да ви целуна по лицето,
да ми усетите сърцето
как, страдайки по вас, тупти то.
Защо са ми тез дни, които
ще изживея в този кът? [225]
Те само скръб ще донесат
на мен, един човек нещастен.
Защо с певеца съпричастен
не назовете песента
Нещастникът? [230]
Тогава тя
разбрала, че той има право
тъй ревностно да настоява
на този свой правдив надслов…
вернуться
113
Ст. 183: Първоначалното поведение на дамата може да се тълкува като илюстрация на встъпителните разсъждения на Мари за влюбчивостта и лекомислието на жените. Скръбта на героинята по тримата убити ухажори говори за по-дълбоки чувства, в които долавяме и трагични нотки.
вернуться
114
Ст. 206: Любовното щастие на героите на Мари е краткотрайно. Писателката обвързва този свой екзистенциален възглед с друг, естетически, за ролята на изкуството като средство за възпоменание и за увековечаване на мимолетното чувство. Освен Нещастникът, показателни „ле“ в това отношение са Славеят и Орловите нокти. Фабулата в тези три „ле“ води до вътрешната необходимост от творчество като сублимация на непълноценно изживяната любов. Този елемент от фабулата влиза в съзвучие и с творческия процес при Мари дьо Франс, която пише, за да увековечи мимолетно преживяното и устно възпятото.