Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

— Момчета, ние с вас сме стари приятели. Заедно дишаме прекрасния въздух на „Албатрос“, а сега заедно сме заплашени от безумците, които правят енергана, да останем на улицата без хляб, без вода, без кислород… Ето защо ще говоря съвсем откровено: имаме сведения, че някои от следите на енергана водят към „Албатрос“. Да, да, не се учудвайте, към „Албатрос“, по-точно към лабораторията на „Албатрос“. Преди малко на улицата бе намерен трупът на всеобщо уважавания доктор Зингер, отвлечен и обезобразен от бандата на Динамитеросите. Доктор Зингер бе един от малцината, които можеха да хвърлят някаква светлина върху тайната на енергана. Сега останахте само вие. Ще ви задам няколко въпроса и вие ще ми отговаряте откровено, ще отворите сърцето си пред мен, без да скриете нищо, нали? Лъжата тук няма никакъв смисъл.

Индиосите закимаха усърдно.

— Най-напред да вдигнат ръка тия от вас, които работят при мен повече от дванайсет години.

Вяха трима. Мак Харис им показа снимката от пластмасовата папка.

— Познавате ли го?

Тримата отговориха, че да, познават го, това е Доминго, който на времето ръководеше лабораторията и се удави в Рио Анчо.

— Имаше ли той приятели?

Да, имаше. Негов близък приятел беше, бог да го прости, доктор Зингер. Все заедно бяха, обсъждаха науките и си пиеха кафето.

— А извън лабораторията? Нямаше ли той роднини, жена, деца?

Да, доколкото си спомняме, имаше син, вече момък, хубавец.

— Къде е той сега?

Може би учи някъде? Доминго се хвалеше, че ще направи от момчето си голям химик, който ще умее да прави даже мляко от въздух.

— И бензин от вода? — подсказа Мак Харис.

— Такова нещо не сме чули от него — отговориха единодушно тримата.

Мак Харис не настоя повече.

— А сега един въпрос към всички. Да сте забелязали нощем, през почивките, в неделен ден или на празници хора да влизат в лабораторията и да се ровят в химикалите или да работят с приборите?

— О, да! — отговориха всички. — Често сме виждали доктор Зингер. Понякога даже той оставаше в лабораторията по цели нощи.

— Сам?

— Съвсем сам, сеньор. От нас искаше само да му правим кафе.

— Да е изнасял от лабораторията книжа?

— Да, сеньор. Той винаги излизаше с пълна чанта.

— Е, благодаря ви! — каза Мак Харис. — Вие сте добри момчета. Но тъй като сведенията, които ми дадохте, не бива да излизат засега оттук, пък и за да ви предпазя от евентуално отмъщение на Динамитеросите, вие ще останете в замъка. Няколко дни, не повече. Командоре, погрижи се да не им липсва нищо, включително въздух.

Индиосите излязоха, онемели, с плаха надежда в очите.

— Господа — обърна се Мак Харис самоуверено към нас, — направихме още една важна крачка напред. Как мислиш, Санто, справям ли се добре в твоя замък?

— От вас става първокласен полицай! — похвали го Командора, но усетих в гласа му намек на насмешка.

— Жалкото е, че доктор Зингер не е вече между живите… бог да го прости… Мръсникът отнесе в гроба си нещо важно, нещо, което е успял да скрие от нас. Но и то няма да ни убегне. Санто, прати хора в дома му. Да се провери дали Динамитеросите не са скрили нещо в мазето му — взрив или микрофони… И да се донесе тук всяка хартийка, всяка тетрадка, всяка папка, която ще се намери там…