Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

А големият брат, последният вожд на толтекското племе, се впускаше в мъчителни години на вътрешно преустройство и на велик творчески труд. Защото енерганът не беше загубен.

Анди ме тупна по рамото:

— Е, Теди, довиждане! Желая ти успех!

— Аз оставам с тебе — казах.

— А, не, амиго! Ти също тръгваш. Във Веспучия място за тебе няма… поне засега… Пък и заради паметта на татко. Ти си длъжен да допишеш своята повест. Докрай. За да знае целият свят кой беше доктор Доминго Маяпан…

— … И кои — Белия Орел и Алехандро Маяпан — добавих аз, победен.

Той се засмя:

— Тъй да бъде! Умирам да попадна в книга. Но внимавай да не ме преукрасиш много. Аз съм ужасно отрицателен образ.

И грозно се озъби. Но грозен не стана.

Прегърнахме се.

После заджапах във водата и се покатерих на борда на корабчето. Поех торбата с книгите и тетрадките, изтеглих без усилие и Агвила. Не, аз също, аз също не бях старият Теди Искров, който едва пълзеше по пътеката на Бялата стена. Старият Теди Искров беше потънал в миналото.

На брега остана Анди.

— Готови ли сме? — попита Хайме.

— Давай! — отвърна глухо Агвила.

Моторът забумтя. Стайфли погълна звуците му. Беше онова бумтене, което чувах по радиофон номер 77 77 22.

Изскърца верига — Хайме вдигаше котвата.

Корабчето потрепера и тръгна.

Анди беше там, отсреща, стъпил на влажния пясък, на брега на поробена Веспучия, сред Стайфли, прав, спокоен, господар на своята съдба.

Компасът пред Хайме сочеше изток-североизток — посока Острова.