Заразата
- Автор: дел Торо Гийермо, Хоган Чък
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Studio Art Line
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Заразата». Краткое содержание книги:
Всички сенници на прозорците са спуснати.
Всички светлини са загасени.
Всички канали за комуникация мълчат.
Екипите на земята не могат да дадат отговор какво се случва и затова на помощ е извикан екип от центъра за борба с биологичните зарази. Доктор Еф Гудуедър, ръководител на спешното звено, приема обаждането и се качва първи на борда на самолета. Това, което открива, смразява кръвта във вените му.
В една заложна къща в Испански Харлем бившият професор, оцелял след Холокоста, Абрахам Сетракян знае какво се случва и знае, че е настъпил моментът и войната започва…
Започва битка от библейски мащаб, след като вампирски вирус заразява Ню Йорк и продължава да се разпространява по улиците. Еф и Сетракян, заедно с техният разнороден екип, трябва да открият начин да спасят града, преди да стане твърде късно.
Стараеше се да остане незабележим, вършеше работата си тихо и не общуваше с никого. Всяка сутрин бодваше пръста си и размазваше капка кръв по бузите си, за да изглежда колкото може по-здрав на проверката.
За първи път видя дупката, докато поправяше едни рафтове в лазарета. Шестнайсетгодишният Ейбрахам Сетракян беше майстор занаятчия с жълта звезда. Никой не го покровителстваше, не беше ничий любимец, просто един роб с дарба в дърводелството, което в един лагер на смъртта се оказа дарба за оцеляване. Представляваше някаква ценност за нациста Хауптман, който го използваше без милост, без жал и без край. Вдигаше бодливи телени огради, сглобяваше библиотечни рафтове, поправяше ЖП линии. Резбова красиви лули за украинския началник на охраната за Коледата през четиридесет и втора.
Тъкмо ръцете му на майстор пазеха Ейбрахам далече от дупката. Привечер можеше да види сиянието ѝ, а понякога и да надуши от работилничката си миризмата на плът и петрол, смесена с мириса на дървени стърготини. Страхът и дупката заживяха редом в сърцето му.
До ден-днешен Сетракян продължаваше да я чувства в себе си всеки път, когато го завладееше страхът — било, докато пресича тъмна улица, докато затваря нощем магазина си или докато се буди от кошмарите си. Дрипите на спомените му оживяваха. Самият той на колене, гол и се моли. В сънищата си усещаше дулото на пистолета, опряно на тила му.
Лагерите на смъртта нямаха никаква друга функция, освен да убиват. „Треблинка“ беше маскирана така, че да прилича на железопътна гара, с пътните знаци, разписанията и зеленината, увила се около телената ограда. Пристигна там през септември 1942 г. и прекара цялото време в работа. „Да си заработиш дъха“, така го наричаше. Беше кротък човек, млад, но възпитан добре, изпълнен с мъдрост и състрадание. Помагаше на толкова затворници, колкото можеше и непрекъснато се молеше на ум. Въпреки всички жестокости, на които ставаше свидетел всеки ден, той вярваше, че Бог бди над всички хора.
Но една зимна нощ, в очите на едно мъртво нещо, Ейбрахам видя дявола. И разбра как светът е различен от онова, което си беше представял.
Беше след полунощ и лагерът бе толкова тих, колкото Сетракян изобщо го беше виждал дотогава. Горският шепот бе затихнал и студеният въздух пронизваше костите му. Помръдна леко върху нара си и се взря слепешком в обкръжилия го мрак. И тогава го чу…
Чук-чук-чук.
Точно както неговата бубе му беше разправяла… звучеше точно както тя го беше казала… и по някаква причина това го правеше още по-страшно.
Дъхът му замръзна и той усети горящата дупка в сърцето си. В един ъгъл на бараката тъмнината се раздвижи. Нещо… гигантска мършава фигура се отлепи от мастилено черните дълбини и се плъзна над спящите му другари.
Чук-чук-чук.
Сарду. Или нещо, което някога е било Сарду. Кожата му беше набръчкана и тъмна, сливаше се с гънките на широкия му тъмен халат. Съществото се движеше с лекота. Плъзгащо се над пода безтегловно привидение. Закривените като на птица нокти на краката му съвсем тихо стържеха в дървения под.
Но… беше невъзможно. Светът беше реален… злото беше реално и го обкръжаваше непрекъснато… Но това не можеше да е реално. Това беше бубе мейсех. Бубе…
Чук-чук-чук.
За секунди отдавна мъртвото Нещо се пресегна към нара срещу Сетракян. Ейбрахам вече успя да го помирише: сухи листа, пръст и плесен. Успя да зърне почернялото му лице, което изплува от потъналото в мрак тяло… Нещото се надвеси и подуши врата на Завадски — млад поляк и здрав работник. Съществото се извисяваше на височината на бараката и главата му се губеше горе между гредите. Дишаше хрипливо и настървено, възбудено и гладно. Придвижи се към следващия нар, а там лицето му за миг се очерта на светлината от близкия прозорец.
Потъмнялата кожа стана полупрозрачна като срязано късче сушено месо. Цялото изглеждаше сухо и матово… освен очите му: две блестящи кълба, които сякаш грееха непрестанно като разпалени въглени, поели живителен дъх. Пресъхналите му устни се изтеглиха назад и оголиха зацапани венци, и два реда малки пожълтели и невероятно остри зъби.
Съществото се задържа над крехката фигура на Ладислав Зажак, старец от Гродно, дошъл късно и болен от туберкулоза. Сетракян беше подкрепял Зажак още от пристигането му, ориентираше го в обстановката и го криеше от проверките. Самата му болест бе достатъчно основание за незабавна екзекуция, но Сетракян го обяви за свой помощник и в критични моменти го държеше далеч от погледа на надзирателите от СС и украинската охрана. Но Зажак вече бе свършил. Дробовете му се предаваха и още по-важното, беше загубил волята си за живот. Затворил се беше в себе си, рядко говореше, постоянно плачеше тихо. Беше се превърнал в бреме за оцеляването на Сетракян, но той упорстваше, макар че колкото и да се стараеше, не можеше да вдъхне сили на стареца. Ейбрахам го чуваше как се разтърсва от пристъпите на кашлица и хлипа тихо чак до разсъмване.