Родени да убиват [bg]

— Покажи, мила — рече още Пъд.

Тя широко разтвори уста и разкри ситни пожълтели зъби, розови венци, почернено-червеникава и деформирана маса в основата на гърлото, където би трябвало да се намира езикът й.

— Пей сега. Нека Паркър чуе как пееш.

Устата й се разчекна още повече, устните й се раздвижиха, но звук не се получи. И тя все пак безмълвно запя някаква песен, напук на всичко, някаква мелодия, която може би звучеше само в нейното съзнание, очите й затворени, с екзалтирано изражение, а тялото й се залюля в ритъм с отсъстващата музика. Сетне Пъд вдигна ръка и тя мигом затвори уста.

— Тя имаше прекрасен глас. Вълшебен глас, г-н Паркър, красив и чист. Отне й го една болест — рак на гърлото. И Божията воля. Може би и неведомата му благословия, наречи го Божие наказание или изпитание, за да докаже вярата си и да стъпи на истинския път към Спасението и Изкуплението. В края на краищата си мисля, че тя обикна Спасителя още повече.

Аз обаче хич не споделях вярата му в тази жена. В нея съвсем очевидно гореше див гняв, кипеше необуздана ярост може би заради болката, която е била длъжна да изтърпя, заради многократно изстраданата загуба. Страданието отдавна бе погълнало цялата любов, на която е била способна и сега тя се бе обърнала към околния свят, върху който да излива гнева си и да търси отдушник. Болката никога няма да я напусне, но успее ли да прехвърли част от него върху ближните, огромното и тежко бреме вероятно става по-поносимо.

— Но пък аз обичам да й казвам, че причината е в завистта на ангелите — заключи Пъд.

За това можеше да се разчита само и единствено на неговата дума. Защото лично аз не виждах нищо по нея, което би могло да събуди нечия завист, за ангели изобщо да не говорим.

— Е — рекох аз, — поне си е запазила красотата.

Пъд не реагира, но за пръв път в очите му заискри огнева омраза. Усетих я мигновено, тя се появи и изчезна, а на нейно място застана престорено добродушното му изражение. Стандартното прикритие. Но онова, което само припламна в неговите очи, получи гигантско измерение на необуздано дивашка злоба в нейните. Нещо фанатично, отколешно и сякаш неземно: стори ми се, че в тях видях да горят църкви, с богомолците барабар. Пъд, изглежда, умееше да усеща излъчващите се от нея вълни на могъщо и спотаено насилие, защото незабавно се извърна и леко докосна с пръсти леката червенина на бузите й.

— Моя Накир — прошепна той. — Тихичко, мила моя.

При тази мимолетна милувка очите й потрепнаха за миг и се затвориха. Дали не бяха любовници?

— Прибери се в колата, мила моя. За момента работата ни тук е привършена — нареди Пъд, жената ме изгледа, сетне бавно тръгна към автомобила, с който бяха дошли.

Пъд понечи да тръгне след нея, замисли се, внезапно се извърна и рече:

— Не постъпваш разумно. Съветвам те за последен път: откажи се от цялата работа.

— Съдете ме, бе — отвърнах аз.

Но Пъд само поклати глава.

— Не, нещата са стигнали вече твърде далеч. Опасявам се, че пак ще се срещнем, и то при много по-неизгодни за теб условия.