Хазарски речник [bg]
- Автор: Павич Милорад
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Христина Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хазарски речник [bg]». Краткое содержание книги:
"Пазачът забравя гробницата - записал непознатият, - като пуска в нейния мрак да падне тежкия звук на бравата, сякаш оставя вътре името на ключа. Навъсен е като мен, сяда на камъка и затваря очи. Когато мисля, че вече е заспал в своята половина от сянката, пазачът вдига ръка и ми показва молеца, който се рее някъде в трема на гробницата, излязъл от нашите дрехи или от персийските килими в сградата.
- Виждаш ли - обръща се равнодушно към мене, - насекомото е високо горе, под бялата стена на трема, и се забелязва само защото се движи. Оттук човек може да си помисли, че е птица високо в небето, ако приеме стената за небе. Вероятно молецът така и възприема тази стена и само ние знаем, че не е прав. А той не знае дори, че ние го знаем. Не знае и че съществуваме. Е, опитай се сега да общуваш с него, ако можеш. Можеш ли да му кажеш нещо, каквото и да е, но така, че да те разбере и ти да си сигурен, че те е разбрал докрай?
- Не зная - отговорих, - а ти можеш ли?
- Мога - отвърна кротко старецът, пляскайки с длани, уби молеца и ми го показа смачкан на дланта си.
- Мислиш ли, че не разбра какво му казах?
- Така можеш да покажеш, че съществуваш, и на свещта, гасейки я с два пръста - възразих аз.
- Разбира се, ако свещта е в състояние да умре... Представи си сега - продължи, - че има някой, който знае за нас това, което ние знаем за молеца. Някой, комуто е известно по какъв начин, с какво и защо е ограничено нашето пространство, това, което ние мислим за небе и приемаме за безгранично - някой, който не може да се приближи до нас и да ни внуши, че съществуваме, освен по един-единствен начин - като ни убие.
- Някой, с чиято дреха се храним, някой, който носи нашата смърт в ръката си като език, като средство за общуване с нас. Убивайки ни, този непознат ни известява за себе си. И ние през нашите смърти, които са може би само урок за някой скитник, който седи до убиеца, ние, казвам, през нашите смърти като през открехната врата съзираме в последния миг някои нови поля и някакви други граници. Това шесто и най-високо стъпало на страха от смъртта (за който няма спомен) ни държи заедно в играта и ни свързва всички нас, непознатите участници. Йерархията на смъртта всъщност е единственото, което прави възможна системата на допир между различните нива на действителността в едно иначе необгледно пространство, в което смъртта като отзвук в отзвуците се повтаря безкрайно...
Докато пазачът говори, аз заключавам: "Ако това, което той ми казва, е въпрос на мъдрост, опит или начетеност, тогава то не заслужава внимание. Ами ако той просто се е озовал в този миг на една такава плоскост, от която има по-голяма видимост и по-широк кръгозор, отколкото ние останалите или той самият ден по-рано?..."
Ябир Ибн Акшани после още някое време водел живот на скитник, носейки своя музикален инструмент, изработен от корубата на бяла костенурка.
Бродел из селата на Мала Азия, свирел и пускал гадателски стрели, крадейки и просейки по две сита брашно на седмица. Загинал през 1699 година по Иса[10] по необикновен начин. По това време обикалял четвъртковищата (местата, където става панаир в четвъртък) и където седнел, където станел, закачал хората. Плювал им в лулите, връзвал едно за друго колелата на колите им или тюрбаните им на възел, така че те взаимно си размотавали чалмите, и прочие. Когато се случвало така да предизвика минаващите, че да се нахвърлят върху него, докато го биели, той им режел кесиите и им изпразвал джобовете. Като че чакал да му мине времето. Един ден, като преценил, че е минало, потърсил някакъв селянин, който имал жълта крава, и му платил да я докара на определено място в уречен час. Мястото било цяла година невинно по отношение на всякакъв звук. Селянинът се съгласил, докарал кравата, а тя пробола Ибн Акшани и го убила на място. Умрял леко и бързо, като че бил заспал, и тозчас под него се появила сянка, може би само за да дочака тялото му. След него останал музикалният инструмент от корубата на бяла костенурка, който в този ден проходил, превърнал се отново в животно и отплувал в Черно море. Музикантите вярват, че когато Ибн Акшани се върне в света, неговата костенурка отново ще се превърне в бял инструмент, който ще му замени сянката.
Погребан бил в Търнов, близо до Неретва, на мястото, което и сега се нарича "дяволски гроб". Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани приживе, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила - двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо - свинско и говеждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му услужи, човекът веднага познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов.
10
В мюсюлманската митология името на Исус Христос - б. пр.