Ако има кръв [bg]

Брайън пристъпва до леглото и поглежда притихналото бяло лице на баща си. Без очилата с черни рамки, мисли си момчето, баща му не изглежда достатъчно възрастен, за да има син в гимназията. Самият той още прилича на гимназист. Вдига ръката на баща си и целува бързичко белега с формата на полумесец.

— На млади хора като него им е рано да умрат — казва Брайън тихо, сякаш баща му може да ги чуе. — За бога, вуйчо Дъг, та той едва навърши трийсет и девет миналата зима!

— Ела да седнеш. — Дъг потупва празния стол до себе си.

— Там седи мама.

— Когато се върне, ще ѝ го отстъпиш. Брайън сваля раницата и сяда.

— Как мислиш, колко му остава?

— Лекарите казват, че може да се случи всеки момент. Вероятно най-късно утре. Знаеш, че апаратът му помагаше да диша, нали? А със системите го хранеха. Той… Брайън, той не изпитва болка. Това приключи.

— Глиобластом — казва горчиво Брайън. Когато се обръща към вуйчо си, в очите му има сълзи. — Защо Бог иска да вземе татко, вуйчо Дъг? Обясни ми това.

— Не мога. Божият промисъл е загадка.

— Ами тогава майната му на този промисъл — казва момчето. — Загадките трябва да си стоят в книгите с приказки, където им е мястото.

Дъг кимва и прегръща Брайън през раменете.

— Знам, че ти е тежко, момчето ми, и на мен ми е тежко, но само това мога да ти кажа. Животът е загадка. Смъртта също.

Смълчават се, заслушани в равномерното бип… бип… бип и хрипливото дишане, докато Чарлз Кранц — Чък за жена си, нейния брат и приятелите си — поема бавно дъх след дъх, последното взаимодействие на тялото му с този свят, всяко вдишване и издишване ръководено (като ударите на сърцето му) от загиващ мозък, където продължават да протичат само шепа процеси.

Мъжът, работил цял живот в счетоводния отдел на „Мидуест Тръст“, сега прави последните си изчисления: малки приходи, големи разходи.

— Банките уж са безсърдечни, но в неговата много го обичаха — казва Брайън. — Изпратиха купища букети. Сестрите ги сложиха в чакалнята, защото не бивало да държат цветя в стаята. Какво толкова ще стане? Да не се притесняват, че ще му докарат някоя алергична реакция?

— Той си обичаше работата — казва Дъг. — Макар да не изглежда кой знае колко значителна в световен мащаб — нямаше да спечели Нобелова награда или да получи Медал за заслуги от президента, — но обичаше работата си.

— И да танцува — добавя Брайън. — Обичаше да танцува. Биваше го. Мама също — двамата направо палеха дансинга, както тя се изразява. Но признаваше, че той е по-добър от нея.

Дъг се разсмива.

— Обичаше да казва, че е кварталният Фред Астер. Като малък бил запален и по моделите на влакове. Неговият зайде имал голям комплект. Нали знаеш, че „зайде“ означава „дядо“ на идиш.

— Да — отвръща Брайън. — Знам за зайде.

— Той живя добре, Брай.

— Но твърде кратко. Никога няма да може да обиколи Канада с влак, както искаше. Нито да отиде в Австралия — и това искаше да направи. Няма да ме види как завършвам гимназия. Няма да има празненство по случай пенсионирането, на което колегите му ще държат забавни речи и ще му подарят златен… — Брайън избърсва очи с ръкава на якето си. — Златен часовник.