Ако има кръв [bg]

— Така е — съгласи се Марти. Въпреки че беше станал преди малко, вече се чувстваше уморен. Много уморен. — Няма да премине, става все по-зле.

— Да не говорим за самоубийствата. Марти кимна.

— Фелиша ги вижда всеки ден.

— Мисля, че самоубийствата ще намалеят — каза Гас — и хората просто ще седнат да чакат.

— Какво?

— Края, приятелю. Края на света. Преминаваме през петте етапа на скръбта, не си ли забелязал? Сега стигнахме до последния. Примирение.

Марти мълчеше. Не му хрумваше какво да каже.

— Вече рядко някой проявява любопитство. И всичко това…

— Гас размаха ръка. — Появи се изневиделица. Тоест, знаехме, че съсипваме природата — мисля, че дори крайнодесните откачалки тайно го вярваха, — но сега ни удариха цял куп бедствия наведнъж. — Той погледна Марти едва ли не с молба в очите. — За колко време се случи? Една година? Година и два месеца?

— Да — каза Марти. — Кофти работа. — Това като че ли беше единствената подходяща фраза.

В небето се разнесе бръмчене и те погледнаха нагоре. Големите самолети, които кацаха и излитаха от общинското летище, вече бяха рядкост, но това беше малък самолет, пърпорещ в необичайно ясното небе и бълващ бяла диря от опашката си. Самолетът правеше виражи, спускаше се и се издигаше, а пушекът (или какъвто там химикал беше) образуваше букви.

— А! — Гас източи врат. — Самолет, който изписва послания в небето. Не бях виждал такъв от малък.

ЧАРЛЗ, изписа самолетът. После: КРАНЦ. А след това — естествено — 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! Името вече започваше да се разсейва, докато самолетът изписваше: БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!

— Какво става, по дяволите? — недоумяващо каза Гас.

— И аз това се питам — отвърна Марти.

Пропуснал беше закуската, затова когато се прибра, стопли в микровълновата едно от замразените полуготови ястия — пилешки пай „Мари Календър“, доста вкусен — и го занесе в хола, за да гледа телевизия. Но единствените два канала, които излъчваха, въртяха нонстоп снимката на Чарлз — Чък.

— Кранц, седнал на бюрото си с химикалка в ръка. Марти я позяпа, докато си изяде пая, изключи апарата за затъпяване и отиде да си легне. Реши, че това е най-разумно.

Спа почти целия ден и макар да не я сънува (поне доколкото помнеше), се събуди с мисълта за Фелиша. Искаше да я види и да я попита дали може да преспи у тях. Може би дори да остане за постоянно. Ако наистина настъпваше краят на света, не искаше да го посрещне сам.

Харвест Ейкърс, спретнатият малък квартал, в който Фелиша живееше сега, се намираше на пет километра и Марти нямаше никакво намерение да рискува пътуване с колата, затова облече анцуг и обу гуменки. Късният следобед беше прекрасен за разходка, небето все още ясно и синьо и навън имаше доста хора. Няколко души, изглежда, се наслаждаваха на слънцето, но повечето вървяха, забили поглед в краката си. Почти не се чуваха разговори, дори между онези, които вървяха по двама и трима.

На Парк Драйв, един от основните булеварди в източната част на града, и четирите платна бяха задръстени от коли, повечето празни. Марти си проправи път между тях, а на отсрещния тротоар се натъкна на старец с туиден костюм и бомбе. Той седеше на тротоара и чистеше лулата си в канавката. Мъжът видя Марти да се приближава и се усмихна.