Съпругата на губернатора [bg]

Дойдох в съзнание, привързан към стола. Ръцете ми бяха изпънати напред, надолу с дланите, пръстите ми разперени встрани и приковани към маса от грубо, неодялано дърво. Зад гърба ми имаше слаба лампа, а насреща — надупчена циментова стена. Чух дишане и се досетих, че в стаята с мен са поне двама. Миришеха на цигари. Единият заобиколи масата и застана така, че да го виждам. Беше шкембелията. Държеше лопатата с две ръце.

— Дали сега да не сложим торбата на твоята глава? — казах аз.

Шкембелията ме ръгна с лопатата в корема, напред с острието. Ако бях ял нещо, щях да го изкарам навън. Сега само повърнах още малко вода и я изплюх на пода.

— Кой беше с теб на обекта тази нощ? — Гласът на шкембелията беше нисък и гърлен, като банциг, който реже метална тръба.

— Сам бях.

Последва нов удар в корема. Този път не толкова силен. Но когато повърнах, в слюнката си видях следи от кръв.

— Кой беше с теб?

— Майната ти.

Шкембелията вдигна отново лопатата, но после спря. Другият мъж излезе иззад гърба ми и седна срещу мен.

— Това ми доставя невероятен кеф — каза Боунс Макинтайър. — А ти кефиш ли се?

Аз се изплюх към него, но не го улучих. Шкембелията започна отново да вдига лопатата, но Боунс му направи знак да спре.

— Учудвам се, че ми позволяваш да видя лицето ти — казах аз.

— Това е, защото не разбираш как работим. — Боунс измъкна една от дебелите си пури и я превъртя между пръстите си. После извади от джоба си сребърна резачка, закачена на верижка, и отряза върха на пурата.

— Защо не ми обясниш? — казах аз.

Боунс набърчи чело.

— Веднъж вече се опитах.

— Опитай пак.

— Може би един урок по история ще ти дойде добре. — Той драсна клечка кибрит и засмука продължително жълтия пламък. Стаята се изпълни с упойващия аромат на горящ скъп тютюн. Боунс се облегна назад в стола и с два пръста махна парченце от обвивката на пурата, полепнало на езика му. — Всичко започна в края на осемдесетте. Силните на деня в този град решиха, че е необходимо да създадат своя собствена дойна крава. Да придобият дял в един анонимен бранш, който да доят, без никой да разбере. Спряха се на строежа на пътища и създадоха „Бийкън“. Всеки, който се броеше за нещо, се включи в начинанието. Градските, окръжните, щатските власти. Вписахме се в ДНК-то на системата, като прибирахме нещо, което с времето започнахме да наричаме „годишна рента“. В днешно време това е просто едно бюджетно перо. Всеки получава своя дял, а системата предприема мерки да се защитава. Дявол да го вземе, правим го от толкова дълго време, че звучи едва ли не законно.