Съпругата на губернатора [bg]

— Защото не съм. Можеш ли да дойдеш тук?

— Разбира се.

— Донеси аптечка за първа помощ.

Мълчание.

— Ранен ли си?

Погледнах отново към подгизналата от кръв торбичка на ръката си.

— Вероятно.

— Една линейка ще дойде по-бързо.

— Никаква линейка. — Вдигнах глава. Хлапакът не се бе върнал да ме гръмне. Но вместо него бе пристигнал по-големият му брат. — Трябва да прекъсвам, Винс. Просто ела.

Затворих телефона и го поставих на стъпалото до мен. Момчето беше около шестнайсетгодишно, слабо и жилаво, с правилни черти и ясни, сериозни очи. Облечено беше с черно кожено палто, което му стигаше почти до коленете, и някъде от гънките му измъкна моя пистолет.

— Ти ли си дал това на брат ми?

— Той ми го взе. — Повдигнах нагоре ръката си с кървавата торбичка, за да му покажа проблема си. Очите му се разшириха за миг, после погледът му отново стана сериозен и пресметлив.

— Кой те прецака така?

— Едва ли го познаваш.

Той все още държеше пистолета ми в ръката си и се потупваше с него по хълбока, докато мозъкът му работеше усилено.

— Какво друго имаш по джобовете?

Дадох му телефона и малко пари. Нямах намерение да му давам документ за самоличност, нито кредитните си карти. Мислех да го оставя сам да се потруди и да ги намери. Той преброи парите, после включи телефона, изчака го да зареди и отново го изгаси. След което го прибра в джоба си заедно с парите.

— Ченге ли си?

Поклатих глава.

— Помагам на едно ченге. Току-що говорих с него.

— Как се казва?

— Родригес.

— Винс?

— Ти познаваш ли го?

— Кажи му, че Ел Джей му праща много здраве.

Ел Джей пъхна обратно пистолета ми в един от дълбоките джобове на палтото си и си тръгна. След петнайсет минути Родригес спря до бордюра. Седнах на предната седалка до него.

— Ел Джей ти праща много здраве.

— Ел Джей?

— Един от тукашните ти приятели. Току-що задигна пистолета и телефона ми.

— Ще ти ги върна. Какво ти е на ръката?

Погледнах го. Лицето му потрепваше като прострян чаршаф в лятна буря. Въздухът около него се разширяваше и припукваше, реалността димеше по ръбовете.

— Закарай ме в болница — казах аз, като се отпуснах безсилно назад.

Колата тръгна. Главата ми се плъзна встрани, докато се спря в стъклото на прозореца. Следващите ми усещания бяха за нечия хладна длан върху челото ми, поскърцването на гумени колелца върху застлан с плочки под и острото впиване на иглата в ръката ми.