Гордост [bg]

— Ставай, татко! Помогни ни да довършим замъка. Ние с Дики сме го започнали, ама само ти можеш да го направиш истински красив, на дворец да прилича. Ти всичко можеш, нали?

За миг си помислих, че ще скочи и ще я убие. Не зная точно как, но той сяда, изчиства пясъка от очите и косата си, отупва гърдите си. Внимателно преобръща Лоръл на пясъка до него. След това застава на четири крака и започва да се тресе като мокро куче, което иска да си изцеди козината. После бавно запълзява по плажа пред Лоръл, надолу към водата, където строим нашия замък. Минава покрай мен и — право във вълните, все още на четири крака, влиза, влиза навътре в океана.

Големите вълни се разбиват в него. Той ги загърбва и като кученце заджапва към прибоя, издрапва до пясъчната ивица и кляка на сухото. Лоръл скача и се превива от смях. Татко се отърсва също като куче и навред захвърчават пръски.

— Я елате тук, вие двамата. Сега ще строим замък за Канибал. Ще го наречем Замъка на Канибал.

И татко загребва мокрия пясък с две ръце, трупа го на големи купчини в средата, всъщност продължава да дълбае моя ров, но в много по-широк кръг.

— Лори, върви да вземеш кофичката и лопатката от мама.

Лоръл мигом се затичва, цапа с крачета и цвърчи. Връща се с кофичката в едната ръка, а в другата държи лопатката и я размахва високо над главата си.

За нула време татко издига висока грамада пясък, заобиколена от дълбок ров; ровът е толкова дълбок, че дъното му не можеш да стигнеш и сам се пълни с вода, която се просмуква откъм океана. Той ни показва как да издигнем крепостните стени, като потупваме пясъка с лопатката, за да стои по-здраво, и как да изрязваме бойниците, пак с помощта на лопатката. Сам се заема с кулите — прави ги с Лорината кофичка. Напълва кошничката с пясък, хубаво го натъпква вътре, ама толкова хубаво, че като обърне кофичката, пясъкът не пада. На кулите и на стените пробиваме бойници, през които обитателите на замъка да стрелят със стрели. Страхотно се получи! Аз изтичвам и грабвам Канибал, която е заспала върху един от пешкирите. Пъхвам я в сандъчето й, но не я оставям много близо до водата. Тя изскача навън, сяда и гледа; от време на време се спуска и посяга с лапа към нечия ръка или към отхвърчала пръска пясък. Работим бързо, но внимателно.

Татко прави отвор за вратата в крепостната стена и мост над рова. Пред вратата поставя вишка за караулите. След това, във вътрешния двор на замъка, точно в средата издига една кула, по-висока от външните кули; нарича я „цитадела“. Казва, че това е мястото, където се укриват кралят и кралицата и всичките им приятели в случай на атака. Стражите са строени по бойниците, откъде обстрелват врага със стрели или го заливат с врял катран. Всичко е толкова истинско и татко така сериозно разказва, че гледката оживява пред очите ми. На върха на цитаделата вместо знаме татко забучва клечка от захарно петле.