Последните дни на Кондора [bg]

Кондора вдигна лявата си длан към лицето, за да изглежда като всички останали.

Започна да потупва дланта с десния си пръст и на всяко потупване си казваше: Това съм аз.

Сребристо фучене прониза слънчевото петно над релсите.

Влакът днес. Фучене, бръмчене, електрически вой, а не ритмичното подрънкване на Уди Гътри, не стоманеното тракане на блусарите от Мисисипи или на заселниците, запътили се на Запад, за да завладеят прериите на шайените, или на войниците, които се прибират у дома, след като са охранявали Берлинската стена. Влакът днес се плъзга към и от спирката, фучи, тътне и буботи, прекосявайки новия свят.

Дръннаха звънчета. Вратите на влака рязко се отвориха. Мургавият човек с бейзболната шапка, странните очила и кафеникавото найлоново яке, изопнато върху корема му, се качи.

Кондора си намери седалка с лице към посоката на движение на влака. На пътеката имаше прави пътници, но никой не избра да седне до него.

Механичен женски глас оповести по високоговорителя: „ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!“ Дръннаха електронни звънчета. Плъзгащите се врати запечатаха всички вътре. Кондора усети как тапицираната оранжева седалка го засмуква, когато влакът набра скорост.

Бъди нещо повече от движеща се мишена.

Включи новия си мобилен телефон. Набра номера на „Уошингтън Поуст“, който си беше записал в киберкафенето. Изпълни гласовите инструкции, натискайки по бутоните.

Влакът намали пред перон с чакащи хора.

Може момчетата от „мокрите поръчки“ да чакат да се качат — ПОБЪРЗАЙ!