Възкресителят [bg]

— Доколкото си спомням, господин Мелъри, вие имахте газена лампа в преддверието.

— Може, но някой стреля по мен! И после ме преследваше!

— Няма съобщения за стрелба.

— Сигурно е използвал заглушител.

— Много мелодраматично и шпионско.

— Не оценявам сарказма ви, инспекторе. Някой ме преследваше.

— Видяхте ли номера на колата?

— Беше черен воксхол. Сравнително нов. Нямаше преден номер.

— Ясно. Защо двамата не дойдете да подадете заявление? Можем да се видим в полицейския участък на Рединг.

Въпросът разтърси Артър.

— Не съм казвал, че съм с някого.

— Така ли? Стори ми се, че казахте. Е, тогава защо не дойдете сам в Рединг, господин Мелъри?

Артър веднага прекъсна връзката и изключи телефона.

— Какво става? — попита Клер.

Артър продължи да кара, стиснал волана.

— Нещо не е наред. Изобщо не е наред.

Десет минути по-късно спря на паркинга на хотел „Кантли Хаус“ в Уокингам. Беше го използвал за фирмени срещи и го познаваше добре. Хотелът бе преустроена стара извънградска къща, закътана в горист парк, и предлагаше приятно уединение.

Нямаше много гости, така че успяха да се настанят без предварителна резервация. Артър поиска две стаи. Клер обаче прошепна в ухото му:

— Предпочитам да не оставам сама през нощта. — Артър я погледна въпросително и тя добави: — Не оставай с погрешно впечатление. Просто съм малко изнервена.

Артър промени поръчката за една стая с две легла и помоли да им осигурят тоалетни принадлежности.

Остави Клер в стаята и не след дълго се върна със стария сандък. От банята се чуваше звука на течаща вода. Когато излезе, Клер се поинтересува какво е това.

— Не исках да го оставям в колата.

— Какво има вътре?

— Мисля, че и двамата имаме много да си разказваме — рече той. — Гладна ли си?

— Да, много.

Ресторантът на хотела беше почти празен. Седнаха на маса за двама, долепена до груба тухлена стена. Поръчаха вечеря и Артър добави и бутилка добро червено вино. Изпиха първите чаши сякаш пиеха лекарство.

— Съжалявам, че изгуби къщата си. Направо ужасно.

Артър отпи отново. Едва сега започна да осъзнава какво го е сполетяло и в гърдите му натежа.

— Книгите ми. Семейните албуми. Книжата на баща ми. Това е… — Овладя се, преди да е изпуснал нервите си пред нея. — Съжалявам.

— О, боже! Не мога да повярвам, че си толкова спокоен. Аз самата съм съсипана, а не съм останала без къща и имущество.

— Добре, виж — рече той и допи виното си. — Защо не ми кажеш защо си тук?