Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследване на времето ((Изкуството на свободата))». Краткое содержание книги:
Казаното дотук беше извлечено от изначални представи, конституиращи по-нататък „опорите“, върху които се гради човешкото съществуване. Това са архитипични, дълбоко вкоренени и несъзнавани представи, които са живи във всяко живо същество — въпреки че „изнемогват“ под тежките пластове на съзнанието и културата, които са ги потиснали, „изтласкали“ в лоното на забравата. За да се убедим в тяхната „общовалидност“ и автентичност имаме един изход: да погледнем в закрепеното от човешката памет, удържала истински значимото на отдавна изминали времена — най-древните, първичните и основополагащите всичко по-нататък епохи на митологията. Затова ни предстои да сравним добитото в тези далеч отвели ни непосредствености (интуиции) с един познат образец — гръцката митология.
Част III: Време и истина
7. Първите начала
7.1. Началната онтологическа картина. 7.2. Уран, „небето“ и „небесното“. 7.3. Гея, „земята“ и „земното“. 7.4. Кронос, „чистата времевост“. 7.5. Олимп, „олимпийското начало“. 7.6. Тартар, „най-ниското“ място в Космоса. 7.7. Аид, „царството на мъртвите“. 7.8. Понт, духът на морето. 7.9. Възходите и паденията на всеки един от нас. 7.10. Екзистенциалните структури, от които никой не е независим. 7.11. Истината е в нас самите.
„Около“ времето се „завъртяха“ теми и въпроси, които обаче съвсем не са тръгване по страничен и обиколен път: питането за човешкото същест-вуване „във“ времето необходимо предполага едно разширяване, което е предпоставка за концентрирането ни именно във фокуса на времевата проб-лематика. И ако до времето се свежда всичко останало — по някакъв начин — то това именно означава, че нямаме право да го разглеждаме единствено само по себе си, откъснато от всичко свързано с него, съдържащо се в него.
Връщането ни към началото, в което се намират първите начала и опо-рите на съществуването, в този смисъл е неизбежност. Затова
която ще се опитам да възсъздам на основата на дълбоките гръцки представи, ще се превърне в здрава опорна точка на последващото движение по избра-ния път. Нали сверяването на ориентирите и посоките във всяко пътуване е „ежеминутна“ потребност…
За гърците в началото на всичко стои Хаоса (от „зев“, „зинал“, „зейнал“, „зеещ“, „зеене“, подобно на „зейнало пространство“, „празна протяжност“; по същия начин казваме, например, „зейнала пропаст“). Според Хезиод Хао-сът се намира сред първопотенциите наред с Гея (Земята), Тартар и Ерос, Ерот (Любовта). Тъй като за Гея и Тартар ще говорим по-нататък, то тук трябва да се каже нещо повече поне за Ерос. Ерос, заедно с Ефир и Метида („мисълта“) са деца на Ереб („мракът“) и Никта („нощта“), произлезли от Хаоса. Наричат го също Протогон („първороден“), Фанет („явяващ се, явен“) и Фаетон („сияещ“, „сияен“). Ерос е всевластна световна сила, представяли си го като смел стрелец, крилат, многоизкусен, владетел на ключовете на ефира, небето, морето, земята, царството на мъртвите и Тартар, дори като хитроумен, но жестокосърдечен „малчуган“, подобен на вятъра, „златокос“ и „златокрил“ бог на любовта. Но да се върна отново на Хаоса; според Платон хаосът е мястото на разделянето и разчленението на стихиите, някои други си го представяли като пространството между небето и земята. Общо взето Ереб и Нощта (Никта) създали „световното яйце“, от него се родил (по други све-дения) Ерос, а Ерос чрез смесване на всичко породил Земята, небето, морето, боговете и хората. Излиза, че Хаосът се разбира двояко: като физическо праз-но пространство, „напълнено“ по-късно с всичко, от една страна, и като нещо живо и животворно, като основа на световния живот — от друга. Хаосът е бил разбиран и в следния многозначителен смисъл: като безкрайна протяж-ност, но не по отношение на пространството единствено, а особено спрямо времето. За това свидетелствуват думите на Марк Аврелий, написал:
„Обърни внимание на това как бързо всичко се предава на забрава, на Хаоса на времето, безпределно в едната и в другата страна…“,
сиреч Хаосът по някакъв начин се свързва с вечността, от която е произлязло и в която ще се върне (и непрекъснато се връща!) „нашето“ време. Накрая трябва да се отбележи и тривиалната представа на по-късните времена, че Хаосът е първозданна безпорядъчност, „объркана смесица“ на всичко с всичко, т.е. „хаос на нещата“, който започва да отпада едва чрез привнасянето към него на животворна сила. Но в същото време как да се свърже това с уподобяването на Хаоса на „световно яйце“, породило от себе си целия свят — и значи явяващо се носител на самия живот? (Явно за Хаоса представите не могат да са други освен… „хаотични“!) Наричали Хаоса страшна бездна (Орфей), символ на безпределността, „ужасна празнота“, в която се коренят само първоначалните източници на живота, но не и самият живот, „безформена и всичко поглъщаща бездна“, в която всички неща се разрушават и потъват, „разтопено битие“, от което космическото първоединство се появява и в което то ще загине, „принцип на ставането“, но и „вечна смърт за всичко живо“, „вечно творящо живо лоно за всички жизнени оформености“, „всемогъщ и безлик“, но всичко оформящ (макар и сам безформен) Хаос, „световно чудовище“, същност на което е пустотата и нищото (в които обаче е заложено всичко) и т.н. Тази плътна представа за Хаоса, която е изразена от руския познавач на гръцката митология А.Ф.Лосев, е напълно достатъчна за нашите цели.