Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и телесността — по същия начин, по който планината и забитият в небето планински връх предразполагат към едно пиршество на чистия и свободен дух, постигнал пълно тържество над телесността и еротичната чувствителност. Между тези два полюса, в които двете велики сили на човека достигат своето крайно, екстремно реализиране и осъществяване, се разполага „всекидневният живот“, опитващ се да ги примири и да удържа съперничеството им в рамките на поносимото. Следователно, изправен пред простора на морския безкрай, човешкият дух приема формата на освободена телесност — така както на планинския връх същия този дух достига до формата на пребиваващата при самата себе си и напълно свободна духовност. От друга страна морският безкрай и вечно динамичната стихия на морето пораждат в човешката душа усещането за време, тук е началото и на времето в пределите на удържащата се при самата себе си субективност, в чиято времевост проблясват и първите искри на вечността. (Нима не това чувстваме, унесени в шума на морския прибой: когато душата, сразена от грандиозността на тръпнещото от живот, непокорно и като че ли „дишащо“ море, занемява и губи усещането за време — духът на морето все едно се е вселил в нея — но в същото време като през сън в разбиването на вълните улавяме пулсациите на неумолимото време, отмерващо „изтичането“ на живота ни; „събуждаме“ се и съвсем не ни се връща „в света“, където такива тайнства не съществуват…Нима копнежът ни за море не се дължи на властното влечение за връщане при корените — което всяко лято изпълва морските плажове с изнемощели от култура и жадни за „естеството“, за истината на съществуването човешки същества — и… „тълпи от хора“?) Докато на планинския връх времето с неговата преходност и „тленност“ като че ли замира, признавайки се за победено от тържествуващата вечност, която „идва при самата себе си“ в своята чистота; над върха са небесните пространства и звездите, за които време не съществува, там е царството на вечността, което не е по силите на човека, на живия, но все пак земен и смъртен човек. Между тях, между тези два времеви полюса е разположен всекидневният живот с неговите възходи и падения, с неговите успехи и провали, с неговите „звездни мигове“ и „долни“, прекалено подли изкушения и коварства. В този смисъл във всекидневния живот времевостта и вечността съсъществуват, а телесността и духовността съвместно допълват посилната за човека жизнена цялост, осъществявайки трудно достижим и още по-малко удържим компромис (при който и двете страдат, недостигнали до себе си и своята свобода).