Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Гребер седеше до прозореца. До него се намираше ефрейторът Ройтер, който бе сложил бинтования си десен крак на перваза и държеше в ръцете си шише бира. Той беше отговорник на стаята. Страдаше от подагра. Стая N48 не беше само пристанище за злополучни отпускари. Тя служеше и като болнично помещение за леко ранени. На едно от леглата спеше Фелдман от пионерските войски. Той си бе поставил за цел да навакса за три седмици съня, който бе изгубил за три години война. Ставаше от леглото само за ядене.
— Къде е Бьотхер? — запита Гребер. — Не се ли е върнал още?
— Отиде до селата Хасте и Ибург. Някой му дал днес по обед велосипед на заем. С него ще може да обикаля по две села на ден. Обаче му остават все още една дузина. А има и лагери, където се изпращат конвоите с евакуирани. Те са на стотици километри един от друг. Как мисли да стигне до там!
— Аз писах до четири лагера — каза Гребер. — И за двамата.
— Вярваш ли, че ще получите отговор?
— Не. Но това няма значение. Пишем въпреки всичко.
— До кого писа?
— До ръководството на лагера. Освен това и направо до жената на Бьотхер и до моите родители.
Гребер извади връзка писма от джоба си и ги показа.
— Ей сега ще ги занеса на пощата. Ройтер кимна.
— Къде беше днес?
— В градското училище и гимнастическия салон на училището при катедралата. После ходих в един лагер за разпределение и отново в службата за регистриране. Никакъв резултат.
Един от картоиграчите, който бе сменен, седна до тях.
— Не разбирам защо вие, отпускарите, живеете в казармата — каза той на Гребер. — Колкото се може по-далеч от прусаците — такъв щеше да бъде моят лозунг! Щях да наема една стая, щях да се облека цивилен, за да мога поне две седмици да съм истински човек.
— Ставаш ли човек като се облечеш цивилен? — запита Ройтер.
— Разбира се. Какво ти трябва повече?
— Ето, чуваш ли? — каза Ройтер на Гребер. — Животът е прост, когато не се отнасяш прекалено сериозно към него. Имаш ли цивилни дрехи?
— Не, останаха под развалините на „Хакенщрасе“.
— Ако искаш, мога да ти услужа.
Гребер погледна през прозореца към двора на казармата. Няколко взвода се упражняваха в зареждане на карабина, хвърляне на гранати и отдаване чест.
— Колко глупаво! — каза той. — На фронта си мислех, че най-напред като се върна в къщи ще захвърля тези проклети дрехи и ще стана веднага цивилен. А сега ми е все едно.
— Това показва, че си най-обикновен дрисльо — заяви картоиграчът, който бе дошъл при тях, и отхапа парче лебервурст. — Чисто и просто ти си будала и не си знаеш интереса. Колко глупаво е, че отпуска получават именно тези, които не я заслужават.
Той стана и отиде при другарите си. Беше загубил четири марки от Румел, а и тази сутрин лекарят го писа годен за фронта. Имаше за какво да е кисел.
Гребер стана.
— Къде отиваш? — запита Ройтер.
— В града. До пощата и след това ще продължа търсенето.
Ройтер остави празната бирена бутилка настрана.
— Не забравяй все пак, че си в отпуска. Не забравяй също така, че не след дълго отпуската ти ще се свърши.
— Не се бой, няма да забравя — отвърна Гребер с горчивина.
Ройтер смъкна внимателно бинтования си крак от перваза на прозореца на пода.
— Не искам да кажа това. Опитай всичко, каквото можеш, за да намериш родителите си. Но не забравяй, че си в отпуска. Няма да има скоро нова.
— Зная. И докато дойде този момент, ще имам цял куп случаи да хвърля топа. И това ми е известно.
— Добре — каза Ройтер. — Щом това ти е известно, всичко е в ред.
Гребер тръгна към вратата, Видя, че на масата на картоиграчите Румел току-що бе спечелил нова победа. Обираше останалите играчи, без да му трепне окото.
— Какъв късмет! — каза с отчаяние този от картоиграчите, който бе нарекъл Гребер „дрисльо“. — Какво да се каже за такава ръка! А той дори и не се радва.
— Ернст!
Гребер се обърна. Един дребен, набит човек в униформа на околийски водач на нацистката партия стоеше пред него. Той не можа веднага да си спомни кой е, но след това го позна по кръглото лице с червени бузи и с очи като лешници.
— Биндинг! — каза той. — Алфонс Биндинг.
— Самият той.