Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
— Това е едничкото нещо тук, срещу което възразявам — заяви Терънс Макфейн, който току-що се беше присъединил към групата. — Вечно слушаш едно и също нещо: работа. Просто отблъскваща е тази мисъл за работа, всеки да се труди и трепе на своите двадесет акра, от изгрев до залез — и за какво? За късче месо, за парче хляб и може би за малко сладко на хляба. Каква е целта? Та нима месото и хлябът, и сладкото са крайната цел, смисълът на живота, предназначението на съществуването? Та човекът умира, както умира и работният кон, след като се е трудил цял живот. И какво се постига от това? Хляб и месо, и сладко? Това ли е всичко? Сит корем и покрив, който да те запази от студа, докато най-сетне тялото ти изгние в тъмния и влажен гроб?
— Но, Терънс, ти също ще умреш — възрази Дик Форест.
— Да, но след един живот на прекрасно безделие — последва бързият отговор на Макфейн. — След часовете със звездите и цветята, под зелените дървета и ветреца, който шепне между тревата. А книгите, философите и техните мисли! А красотата, музиката, насладата, която носят всички изкуства! Та какво? Ще изтлея в мрака, но след като съм поживял, след като съм взел от живота онова, което той може да им даде. А тези ваши двуноги работни животни с техните двадесет акра! От сутрин до вечер ще се трудят и блъскат, докато ризата им на гърба се втвърди от пот, и то за да си напълнят търбуха с хляб и месо, да имат покрив, който не тече, да народят цяло котило деца, които да ги наследят, за да водят и те същия скотски живот на вечен труд, да си пълнят стомасите със същото месо и хляб, да стържат гърбовете си със същите потни ризи и да изчезнат в мрака, вкусили само месо и хляб и може би мъничко сладко.
— Но все някой трябва да работи, за да ви даде възможност да безделничите — заговори възмутено мистър Уомбълд.
— Да, вярно е. Тъжно е, но е вярно — печално се съгласи Терънс. Сетне лицето му просия. — И аз благодаря на Бога за всичко това, за работните добичета, които мъкнат и теглят ралото нагоре-надолу по нивите, за ония, които подобно на слепи прилепи колаят въглища и злато, за всички глупави селяци, благодарение на които моите ръце са меки и които дават власт на такива чудесни хора като нашия Дик, гдето ми се усмихва и споделя с мене благата си; купува ми последните книги; дава ми място на трапезата си, обслужвана от двуногите добичета; и край огъня, подклаждан пак от тях; осигурява ми подслон и легло в гората под мадрьоновите дървета, където трудът никога не смее да покаже отвратителната си муцуна.
Тази нощ Евън Греъм бавно се приготви за спане. Той беше необикновено развълнуван както от Голямата къща, така и от нейната малка стопанка. Докато седеше на края на леглото, полуразсъблечен, и пушеше лулата си, той продължаваше да я вижда във въображението си такава, каквато я бе гледал наяве през изтеклите дванадесет часа, в различните й настроения и образи. Той виждаше жената, с която бе разговарял за музика и която го бе очаровала с изпълнението си; която бе увлякла мъдреците в спора и го бе изоставила, за да подреди масичките за бридж за гостите си; която се бе сгушила в голямото кресло, така млада и весела, като двете девойки до нея; която със стоманена нотка в гласа си бе обуздала упорството на съпруга си, когато той настояваше да изпълни песента на Планинеца; която безстрашно бе яздила полупотъналия жребец в плувния басейн; и която няколко часа по-късно бе влязла в столовата като някаква въплътена мечта, така налагаща се е облеклото и личността си, да посрещне многобройните си гости.
Голямата къща, с всичките си чудеса и странни особености, изпълваше въображението му наред с образа на Паола Форест. Отново и отново пред погледа му изпъкваха тънките пръсти на Дар Хиал, чиито движения даваха нова сила на доводите му; черните бакенбарди на Аарън Хенкок, излагащ схващанията на Бергсон; протритите маншети на Терънс Макфейн, изливащ благодарността си пред бога за двуногите добичета, които му дават възможност в безделие да се храни на трапезата на Дик Форест и да мечтае под мадрьоновите му дървета.
Греъм изтърси лулата си и като хвърли последен поглед на непознатата стая, наредена съобразно с най-съвременните изисквания за удобство и комфорт, натисна електрическото копче и се озова между хладните чаршафи, буден в тъмнината. Той отново чуваше Паола Форест да се смее; отново я виждаше да излъчва блясък на сребро, стомана и сила; отново долавяше в мрака неотразимите движения на коленете й, с които повдигаше дрехата си. Това светло видение просто му тежеше — тъй невъзможно му беше да откъсне очи от него. Постоянно се появяваше и гореше пред него — този вълнуващ образ, съчетан от светлина и багри, и макар да съзнаваше, че той е плод на въображението му, приемаше илюзията за действителност.