Амазония
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амазония». Краткое содержание книги:
Четири години по-късно неговият шеф получава съобщение от бразилска морга, потвърждаващо смъртта.
В свръхсекретна папка има фотография на агента, направена преди убийството. На снимката той е размахал единствената ръка,
която му е останала, след като снайперски куршум е отнесъл другата.
В друга свръхсекретна папка се съхранява фотографията, направена в моргата.
На нея се вижда тялото на агента с две ръце.
Какво се е случило там?
Специално подбран екип от учени и военни се отправя на експедиция, за да разбере истината.
На всяка цена!
— Редно е да уведомим за това капитан Уоксмън.
— Затова те и извиках. Наистина ли трябва да го направим?
— Какво искаш да кажеш?
— Ако те са индианци, според мен не трябва да усложняваме нещата, като изпратим в джунглата екип от рейнджъри да ги търси. Индианците или който и да е друг на тяхно място просто ще изчезнат. Ако искаме да установим контакт с тях, може би трябва да изчакаме те да ни се обадят. Нека те направят първия ход; а не ние.
Натан бе готов да се възпротиви срещу тази предпазливост. Той гореше от желание да получи отговори, да научи нещо за изчезването на баща си след всички тези години. Трудно му бе да надвие нетърпението си. Скоро щеше да започне дъждовният сезон. Дъждовете щяха да размият всички надежди да се открият следите на Джерълд Кларк.
Днешният случай обаче му напомни, че тук царуваше Амазонка. Трябваше да се съобразяват със скоростта на нейния ход. Припряността и излишният шум щяха да доведат само до поражение. Тук най-добрият начин да се оцелее бе да се плува по течението.
— Може би ще е добре първо да изчакаме още няколко дни — продължи Коуве. — Не е изключено и да греша. Може и да си прав. Може би това е дело на диви животни. В случай че съм прав, бих се радвал, ако дадем на индианците възщожност сами да дойдат при нас. За предпочитане е да стане това, а не да се опитаме да ги довлечем тук с пушките си. Ако искаме да получим информация, разбира се. Натан се съгласи с него, обаче постави едно условие.
— Добре. Ще изчакаме още два дни. Тогава ще споделим съмненията си с другите.
Коуве кимна и изключи фенерчето си.
— Добре. Да си лягаме.
Двамата извървяха бързо краткото разстояние до огньовете. Натан се замисли върху думите и съмненията на шамана. Коуве бе присвил очи, когато се запитаха дали това са индианци. Та кой друг би могъл да бъде?
Когато се завърнаха в лагера, Натан установи, че повечето участници в експедицията вече бяха в люлките си. Няколко войници стояха на пост. Коуве му пожела лека нощ и отиде при люлката си, защитена от мрежа против комари. Докато Натан се събуваше, чу как Франк тихо изстена. След днешната трагедия вероятно сънят на всички щеше да е нарушен.
Настани се в люлката и закри очите си с ръка, за да не вижда светлината на огньовете. Безсмислено бе да се опитва да се бори с Амазонка, дори и да изпитваше такова желание. Тя си имаше собствен ритъм и собствен глад. Можеше само да се молиш на Бога да не си следващата й жертва. Тази мисъл дълго време се въртя в главата на Натан и той трудно заспа. Кой ли щеше да бъде следващият?
Ефрейтор Джеймс де Мартини започна бързо да намразва джунглата. След четиридневно пътуване по реката тя напълно му омръзна. Омръзна му всичко: вечно влажният въздух, хапещите мухи, комарите, непрестанните крясъци на маймуните и птиците. Отгоре на това сякаш всичко плесенясваше: и дрехите, и люлките, и раниците се оказаха покрити с плесен. Цялата му екипировка вонеше на мръсни чорапи за спортуване, след като са били забравени за месец в шкафа. И всичко това — само след четири дни престой в нея.
В момента бе на пост. Бе се подпрял на дърво в близост до тоалетната с карабината си М-16 в ръце. Партньор в този наряд му беше Йоргенсен, който в момента бе решил да използва тоалетната. Де Мартини, застанал само на няколко метра от него, чу как партньорът му разкопча ципа си. При това си подсвиркваше.
— Намерил кога да сере — промърмори недоволно Де Мартини. Партньорът му го чу.
— От проклетата вода е…
— Добре де, все пак побързай — каза Де Мартини и извади цигара. Съдбата на неговия колега Родни Грейвс не му излизаше от ума. Де Мартини бе в челната лодка заедно с неколцина от цивилните, обаче се бе оказал достатъчно близо, за да види как чудовищният кайман се подаде от водата и откъсна Грейвс от другата лодка. Неволно потрепери. Не бе новобранец. И преди бе ставал свидетел на смъртта на свои колеги: от изстрели, от катастрофи с хеликоптери, от удавяне. Тя обаче не можеше да се сравни с това, което бе видял днес. Бе нещо наистина кошмарно.
Наруга Йоргенсен на ум. Защо това копеле толкова се мотае? Всмукна дълбоко дим от цигарата си. Навярно биеше чикии. Впрочем йе биваше да укорява Йоргенсен за подобно нещо. Така или иначе двете жени сред тях ги разсейваха. Той веднъж скришом бе огледал Докторката от азиатски произход, когато си събличаше якето. Тънката й блуза, подгизнала от пот, бе прилепнала плътно към малките й гърди.
Прогони тези мисли, загаси цигарата си и се поизправи. Единствената светлина в мрака бе светлината на фенерчето, прикрепено със скоч към пушката му. Насочи го надолу, към близката река.
Навътре в гората, отвъд лазерните сензори, проблясваха слаби светлинки. Светулки. Бе израсъл в Южна Калифорния, където нямаше такива насекоми. Примигването им го разсейваше. Не можеше да откъсне поглед от светлинките. Джунглата около него продължи да въздиша. По-големите клони пукаха като ставите на стари хора. Струваше му се, че тя е живо същество, което го е погълнало.