Амазония
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амазония». Краткое содержание книги:
Четири години по-късно неговият шеф получава съобщение от бразилска морга, потвърждаващо смъртта.
В свръхсекретна папка има фотография на агента, направена преди убийството. На снимката той е размахал единствената ръка,
която му е останала, след като снайперски куршум е отнесъл другата.
В друга свръхсекретна папка се съхранява фотографията, направена в моргата.
На нея се вижда тялото на агента с две ръце.
Какво се е случило там?
Специално подбран екип от учени и военни се отправя на експедиция, за да разбере истината.
На всяка цена!
През последните четири дни не бяха срещнали жива душа. Ако Джерълд Кларк се бе сдобил с кануто си в някое индианско селище, все още нямаха представа къде е.
— Отдавна е била изоставена — каза Коуве, който забеляза проблясъка на надежда в очите на Кели. — Такива изоставени градини могат да се открият колкото искаш покрай бреговете на която и да е река в Амазония. Тукашните племена, особено яномамо, са чергарски. Засаждат градина на дадено място, живеят там година или две и после се придвижват другаде. Боя се, че тази изоставена градина не означава нищо.
— И все пак свидетелства, че тук е имало и човешко присъствие — опита се да възрази Кели, която не искаше да губи напълно надежда.
— Освен това ямсът е наистина много вкусен. Оризът бе започнал да ми омръзва — каза Франкс пълна уста.
Мани се усмихна и поглади с пръсти гърба на ягуара. Тортор бе изял една голяма риба и сега се бе протегнал край огъня.
Рейнджърите бяха запалили втори огън недалеч от тях. При залез слънце отслужиха кратка църковна служба за загиналия техен другар. Сега бяха мрачни и едва говореха. Държаха се съвършено различно от предишните вечери, през които войниците изпълваха пространството със закачки и смях, преди да си приготвят люлките за спане и да застанат на пост. Тази нощ обстановката бе различна.
— Най-добре ще е да си легнем — каза Кели. — Утре ни очаква още един дълъг и уморителен ден.
Всички се надигнаха и след малко всеки тръгна към люлката си. Когато се завърна от тоалетната, Натан видя, че до неговата люлка е застанал професор Коуве и пуши лулата си.
— Какво има, професоре? — попита Натан. Усети, че Коуве иска да му каже нещо насаме.
— Ела да се поразходим малко, преди рейнджърите да са включили сензорите — покани го шаманът и го поведе към гората. Натан го последва.
— Какво има?
Коуве не каза нищо и просто продължи, докато двамата навлязоха навътре в джунглата. От това разстояние лагерните огньове наподобяваха малки зелени светлинки. Професорът най-после спря и всмукна дълбоко дим от лулата си.
— Защо ме доведе тук?
Коуве запали малко джобно фенерче.
Натан се огледа. Джунглата около тях бе разчистена и на това място имаше само няколко дървета: ниски хлебни палми, портокали и смокини. Натан разбра, къде са го довели. Това бе изоставената индианска градина. Дори успя да види два бамбукови пръта с обгорени върхове, забити сред растенията. Поначало те се изпълваха с прах ток-ток и се запалваха по време на прибиране на реколтата, за да прогонват с дима си гладните насекоми. Без всякакво съмнение тук някъде бяха живели индианци.
По време на пътуванията си из Амазония Натан бе виждал и други подобни изоставени градини. Сега обаче, през нощта, като гледаше изоставената градина, Натан изпита чувството, че тя е омагьосана. Стори му се, че очите на мъртвите индианци го наблюдават.
— Следят ни — сподели Коуве. Тези думи учудиха Натан.
— Какво говориш?
Коуве поведе Натан из градината. Освети с фенерчето си едно дръвче маракужа и придърпа едно от по-ниско разположените клончета.
— Обрали са го — посочи Коуве. — Бих казал, че са откъснали плодовете горе-долу по времето, когато издърпвахме лодките на брега. Някои от клонките все още бяха влажни от мъзга.
— И ти забеляза това?
— Очаквах да стане. Последните две сутрини, когато отивах в джунглата да набера плодове за през деня, забелязах, че някой бе посещавал местата, където се бях разхождал предната вечер. Забелязах счупени клонки, а една слива, бе наполовина обрана.
— Възможно е това да е било дело на диви животни.
— И аз допуснах тази възможност, и заради това в началото не казах нищо. Не открих нито следи от стъпки, нито каквито и да е категорични доказателства. Сега обаче, след като тези случайности зачестиха, съм на друго мнение. Някой ни следи.
— Кой?
— По всяка вероятност индианци. Тези гори са техни. Те знаят как да проследят някого, без той да ги забележи.
— Яномамо.
— Сигурно са те — съгласи се Коуве. Натан обаче усети, че в отговора на професора се бе прокраднала сянка на съмнение.
— Кой друг би могъл да бъде? Коуве присви очи.
— Не знам. Вижда ми се обаче много странно, че този, който ни следи, не е достатъчно предпазлив. Един истински следотърсач въобще не би допуснал неговото присъствие да бъде забелязано. Работата ми се струва някак си твърде мърлява за индианец.
— Но ти самият си индианец. Бял човек нямаше да забележи тези следи. Дори рейнджърите няма да ги забележат.
— Възможно е — отвърна Коуве, но сякаш не бе съвсем убеден.