Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Не се сърдете на Ник! — провикна се главата на сър Патрик вече от пода. — Още е сърдит, че не го пускаме да стане член на бандата. Но все пак… вижте сами за какво става дума…
— Според мен — бързо се намеси Хари, след като Ник му хвърли многозначителен поглед, — Ник е много… страшен и… ъъъ…
— Ха — пак извика главата на сър Патрик, — обзалагам се, че той те е подучил да кажеш това!
— Моля всички за малко внимание, защото дойде време да произнеса реч! — каза на висок глас Почтибезглавия Ник, като се изкачи на подиума и застана в леденосинята светлина на един прожектор.
— Покойни мои лордове, дами и господа, за голяма моя скръб…
Ала никой не успя да чуе нещо повече. Сър Патрик и другите от бандата започнаха да играят на хокей с главите си и присъстващите се обърнаха да ги наблюдават. Почтибезглавия Ник напразно се опитваше да привлече отново вниманието на гостите, но се отказа, когато главата на сър Патрик прелетя покрай него на фона на бурни аплодисменти.
Хари не можеше вече да понася студа, какво оставаше за глада.
— Стига ми толкова! — промълви Рон през тракащи зъби, когато оркестърът се зае отново да стърже и гостите се върнаха на дансинга.
— Хайде да си тръгваме — съгласи се Хари.
Те се изтеглиха заднишком към вратата, като кимаха и се усмихваха любезно на всеки, който ги погледнеше, и след минута вече тичаха обратно по коридора, осветен с черни свещи.
— Пудингът може и да не е свършил още — каза Рон с надежда и ги поведе към стълбите.
Точно тогава Хари пак го чу.
— …да разкъсам… да разпоря… да убия…
Беше същият глас, същият студен, убийствен глас, който бе чул в кабинета на Локхарт.
Той се спъна, спря, вкопчи се в каменната стена и се заслуша напрегнато, оглеждаше се наоколо и се взираше наляво и надясно в сумрачния коридор.
— Хари, ти какво…
— Това е пак оня глас… Млъкни за малко…
— …тоооолкова гладен… от много отдавна…
— Слушайте! — трескаво каза Хари, а Рон и Хърмаяни се заковаха на местата си, вперили очи в него.
— …да убия… време е да убия…
Гласът ставаше все по-слаб. Хари беше сигурен, че той се отдалечава — изкачваше се нанякъде. Обзе го смесица от страх и любопитство, като гледаше към черния таван. Как ли се движеше нагоре? Призрак ли беше, та можеше да минава през каменния свод?
— Насам! — викна Хари и хукна нагоре по стълбите към входната зала.
Нямаше смисъл да очаква да чуе нещо тук, защото от Голямата зала отекваше шумът от празненството за Деня на Всй светии. Хари изкачи на бегом мраморното стълбище до първия етаж, докато Рон и Хърмаяни трополяха нагоре след него.
— Хари, какво правим…
— ШШШШТ!
Хари бе целият в слух. Далеч някъде от горния етаж все по-слабо и по-слабо той чуваше гласа: „…надушвам кръв… НАДУШВАМ КРЪВ!…“
Стомахът му се сви.
— Ще убие някого! — викна Хари и като подмина изумените Рон и Хърмаяни, хукна и по следващото стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж и се мъчеше да чуе нещо друго, освен собствените си стъпки.
Обиколи тичешком целия втори етаж, а Рон и Хърмаяни го следваха задъхани, докато не спряха веднага щом завиха по последния необитаем коридор.
— Хари, защо е всичко това? — каза Рон, бършейки потта от челото си. — Не можах да чуя нищо.
Но Хърмаяни ахна и посочи нататък по коридора.
— Вижте!
На отсрещната стена в дъното нещо светеше. Те се приближиха бавно, взирайки се в полумрака. На зида между два прозореца бяха изписани букви, високи трийсетина сантиметра, които блестяха на светлината от запалените факли.
— Какво е това… дето виси отдолу? — попита Рон с леко разтреперан глас.
Докато пристъпваха предпазливо напред, Хари се подхлъзна и едва не падна — на пода имаше голяма локва вода. Рон и Хърмаяни го вдигнаха и продължиха да напредват към надписа, сантиметър по сантиметър, с очи, вперени в тъмната сянка под него. И тримата веднага разбраха от какво е тя и отскочиха, разплисквайки водата.
Госпожа Норис, котката на пазача, висеше на опашката си на скобата на една факла. Беше се вкочанила като камък, с облещени очи.
Тримата не можаха да помръднат няколко секунди. После Рон каза:
— Да се махаме оттук!
— Не трябва ли да се опитаме да направим нещо…
— Слушай какво ти казвам — настоя Рон, — не бива да ни открият тук.
Но беше вече твърде късно. Тътен като от далечна буря им подсказа, че празненството току-що е свършило. От двата края на коридора, в който стояха, проникна тропотът на стотици крака, които изкачваха стълбите, и се разнесе шумната веселба на добре нахранени весели хора. След миг-два учениците нахлуха в коридора.