Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Кому е нужно да чества деня, в който е умрял? — каза Рон, който бе направил едва до половината домашното си по отвари и беше в лошо настроение. — Звучи доста потискащо.
Дъждът още почукваше по прозорците, които бяха станали мастиленочерни, а вътре всичко изглеждаше светло и весело. Огънят хвърляше отблясъци върху многото меки кресла, в които учениците седяха и разговаряха, четяха, подготвяха домашни, или — като например Фред и Джордж Уизли — се опитваха да разберат какво ще се случи, ако се пъхне един от фойерверките на доктор Филибъстър в гърлото на саламандър. Фред бе „спасил“ яркооранжевия огнелюбив гущер от часа по грижа за магически създания и сега влечугото тлееше бавно на масата, заобиколено от цял грозд любопитни глави.
Хари тъкмо се канеше да разкаже на Рон и Хърмаяни за Филч и курса „Маг-експрес“, когато саламандърът внезапно изсвистя във въздуха, като хвърляше пращящи искри и се блъскаше насам-натам, въртейки се шеметно из стаята. При вида на Пърси, прегракнал от крещене по Фред и Джордж, и на фантастичния оранжев звездопад от устата на гущера, който потъна в огъня и експлодира, Хари напълно забрави и за Филч, и за „Маг-експрес“.
Когато дойде Денят на Вси светии, Хари вече съжаляваше за прибързаното си решение да отиде на честването на Почтибезглавия Ник. Цялото училище очакваше с нетърпение празненството. Голямата зала бе украсена както винаги с живи прилепи, от гигантските тикви на Хагрид бяха издълбани фенери, в които можеха да седнат трима души, а и се говореше, че Дъмбълдор е ангажирал трупа танцуващи скелети за тържеството.
— Обещанията трябва да се изпълняват — наставнически напомни Хърмаяни на Хари. — Ти вече каза, че ще ходиш на Деня на смъртта.
И така, в седем часа Хари, Рон и Хърмаяни преминаха покрай вратата на Голямата зала, която гостоприемно блестеше със златни чинии и свещи, и се запътиха право към подземията.
Коридорът, по който трябваше да вървят към тържеството на Почтибезглавия Ник, също беше осветен със свещи, но те съвсем не повдигаха настроението — бяха дълги, тънки, катраненочерни свещици, които горяха с яркожълт пламък и хвърляха мъжделива призрачна светлина дори върху лицата на тримата живи. Температурата спадаше с всяка крачка. Докато трепереше и се загръщаше по-плътно в дрехите си, Хари чу нещо подобно на драскане на хиляди нокти по огромна черна дъска.
— Това музика ли трябва да е? — прошепна Рон.
Като завиха покрай един ъгъл, видяха Почтибезглавия Ник да стои пред някакъв вход, пред който бяха спуснати черни кадифени завеси.
— Мои скъпи приятели — заяви той тържествено, — заповядайте, заповядайте… Толкова се радвам, че дойдохте!
Ник свали шапката си с перо и с поклон ги покани да влязат.
Гледката беше невероятна. Подземието бе изпълнено със стотици перленобели полупрозрачни хора, повечето от които се въртяха по пренаселения дансинг, танцувайки на страховития режещ звук от трийсет музикални триона в ръцете на оркестранти в черно-бели униформи, разположени на подиум с черна драперия. Над главите им голям полилей с още хиляда черни свещи разпръскваше среднощносиня светлина. Дъхът на тримата приятели се превръщаше в бяла мъгла пред очите им — все едно че бяха влезли във фризер.
— Да пообиколим малко, а? — предложи Хари с надежда да си постопли краката.
— Внимавайте да не минете през някого от тия — нервно каза Рон, когато тръгнаха покрай дансинга от външната му страна.
Минаха покрай група умислени монахини, после край един дрипльо с окови и заобиколиха Тлъстия монах, духа веселяк, който обитаваше „Хафълпаф“, а сега разговаряше с някакъв рицар, от чието чело стърчеше стрела. Хари не беше изненадан, че другите призраци гледаха да не се доближават много-много до Кървавия барон — мършавия облещен дух на „Слидерин“, целият в сребристи петна от кръв.
— О, не! — каза Хърмаяни, като спря рязко. — Връщайте се, връщайте се! Не желая да разговарям със Стенещата Миртъл…
— С кой? — попита Хари, докато бързо отстъпваха назад.
— Тя обитава момичешката тоалетна на първия етаж — обясни Хърмаяни.
— Обитава тоалетна ли?
— Да. И цялата година тя е неизползваема, защото Стенещата Миртъл я наводнява, като изпадне в ярост. Гледам никога да не ходя там, защото е ужасно да си в тоалетната и някой да ти вие непрекъснато…
— Я вижте, храна! — възкликна Рон.
В другия край на подземието имаше дълга маса, покрита също с черно кадифе. Те бързо се запътиха към нея, но скоро спряха ужасени. От масата се носеше отвратителна миризма. Големи развалени риби бяха сервирани на красиви сребърни блюда, имаше табли, пълни с изгорени до въглен сладкиши, червив хагис7, цяла буца сирене, покрита с мъха на зелена плесен и като венец на кулинарното майсторство — огромна сива торта във формата на надгробен камък и с катраненочерна глазура с думите:
7
Традиционно шотландско ястие, подобно на дроб-сарма. — Б.пр.