101 далматинци
- Автор: Смит Доуди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «101 далматинци». Краткое содержание книги:
— Но къде са децата? — попита тя, като се оглеждаше.
Върху огрения от луната под забеляза множество черни петна, но вече бе забравила, че кутретата сега са черни. Сетне се сети и като наближи спящите кученца, очите й се насълзиха.
— Виж какви удобни кучешки легълца — обърна се тя към Понго. — Тук трябва да живеят добри хора.
— И аз имах друга представа за тези къщи — съгласи се съпругът й и понечи да събуди малките, но тя го спря.
— Нека да поседна за малко до огъня — помоли Мисис.
— Само че съвсем за малко, мила — отстъпи той. Излишно беше да се притеснява. Тя поседя само няколко минути, стана, отърси се и рече бодро:
— А сега да тръгваме.
След около един час, точно преди вечерната служба, клисарят рече на свещеника:
— Изглежда, печката нещо не е наред, сър.
Върху всяка възглавничка за коленичене бе открил малко кръгло петно от сажди.
Чудо трябва да стане
Това е последният етап преди вечеря — заяви Понго, когато тръгнаха отново през осветените от луната ниви.
Нищо по-ободряващо не можеше да каже на деветдесетте и седем кутрета, които вече бяха прималели от глад. Той се досети, защото самият беше много гладен. Същото се отнасяше и за Мисис. Но тя бе много спокойна и затова не обръщаше внимание на празния си стомах.
Вървяха около три километра и най-сетне Понго зърна дълга редица покриви в края на полето.
— Това ще е — рече той.
— Какво е онова зарево в небето отвъд покривите? — попита Мисис.
Понго беше озадачен. Беше виждал нещо подобно над градовете с много светлини, но никога над някакво си село. А заревото беше много ярко.
— Изглежда, селото е доста по-голямо, отколкото очаквахме — предположи той и реши, че няма да е безопасно да наближават много, преди да се появи някое куче и да ги пресрещне. Заповяда на кученцата да спрат и започна да лае, за да съобщи за пристигането на далматинската армия. Веднага му отговориха, но лаят гласеше:
— Чакайте там. Ей сега идвам.
И макар че нищо не каза на Мисис, нещо в този лай му се стори по-особено. Преди всичко нямаше нито една жизнерадостна нотка, с която да им покажат, че са добре дошли.
Скоро се появи като стрела изящен червеникав Сетер. Още преди да си отвори устата, на Понго и на Мисис им стана ясно, че нещо не е наред.
— Хлебарницата гори! — задъхано съобщи Сетерът.
Пожарът, започнал само преди минути, бил причинен от неизправност в комина, а пожарната още не била пристигнала. Ранени нямало, но сградата била обгърната в пламъци и дим и храната, приготвена за далматинците, изгоряла.
— Нито има какво да ядете, нито къде да спите — простена нещастният Сетер — беше изпаднал в истинско отчаяние. — А и улицата е претъпкана от народ! — той изгледа Мисис със съжаление. — Горкичките ви гладни кутрета!
Странното беше, че Мисис бе съвсем спокойна. Опита се дори да успокои Сетера, че ще се скрият в някой хамбар.
— Да, но нищо не е уредено — тюхкаше се Сетерът. — Пък и друга храна няма. Всички кучета от селото донесоха, каквото можаха да набавят, в хлебарницата.
В този миг се чу кратко изсвирване.
— Моят питомник ме вика — рече Сетерът. — Той е лекарят на селото. В хлебарницата няма куче, затова аз бях избран да се погрижа за всички приготовления — тъй като спечелих първа награда на една изложба за кучета. А ето, че не можах да се справя.
— Справили сте се — успокои го Мисис. — Пожарът е природно, а не кучешко бедствие. Хайде, върнете се при питомника си и не се тревожете. Ние чисто и просто ще продължим до следващото село.
— Наистина ли? — ахна с облекчение Сетерът.
— Хайде — настоя Мисис. — Вървете, драги, и повече не мислете за това. И благодарим за всичко, което сте направили.
Чу се отново свирката и Сетерът хукна, размахал енергично рошавата си опашка.
— Не само опашката му е като перо, ами и главата му е пълна с перушина — забеляза добродушно Понго.
— Просто е много млад — защити го добрата Мисис. — Още дори не се е оженил. Е, хайде да потегляме към следващото село.
— Благодаря ти, че си толкова храбра, скъпа Мисис. — Само че къде е следващото село?
— Във вътрешността на страната села трябва да има, накъдето и да тръгнем — много умно заяви Мисис.
Макар да бе обезумял от тревога, Понго й се усмихна с много обич и каза:
— Хайде да излезем на шосето.
— Ами движението, Понго?
— Съвсем малко ще се движим по пътя.
И той сподели с нея какво е решил. Дори ако следващото село е само на няколко километра, повечето от кутретата бяха твърде изнурени и гладни, за да стигнат дотам — някои вече бяха изпозадрямали върху замръзналата земя. А с всяка измината минута ставаше все по-студено.