101 далматинци

Само няколко минути по-късно стигнаха до селото, където трябваше да преспят. Приятелят на Овчарския пес, който се оказа един великолепен Коли, ги чакаше, за да ги приветства с добре дошли.

— Никакви приказки, докато не ви скрия добре — рече той. — Вече почти се развидели.

Те го последваха бегом през общинската мера на селото към три стари къщи с фронтони. Тази на хлебаря се оказа средната — разположена между къщите на месаря и коминочистача. И тримата бяха вдовци и тъй като денят беше неделя, бяха отишли за Коледа на гости на омъжените си дъщери и толкоз по-добре!

Самата хлебарница не беше достатъчно голяма, за да побере всички далматинци, но за щастие пекарната с фурната бе много просторна. Не след дълго всички кутрета бяха вътре и ръфаха с удоволствие по една масленка с кренвирш. Докато се хранеха, Понго и Мисис разговаряха с любезното Коли. То поклати угрижено глава, като чу за циганите.

— По чудо сте се отървали. Лошото е, че вие, далматинците, много се хвърляте на очи. А деветдесет и девет на едно място сте истинско зрелище — казвам ви го като комплимент. Щяхте да сте в много по-голяма безопасност, ако бяхте черни.

— Като ей онова черно кутренце — посочи Мисис.

— Какво кутре? — погледна Коли към другия край на пекарната и сетне рязко додаде: — Но то не е от нашето село! Кой си ти, момчето ми? Откъде се взе?

Черното кутре не отговори. Вместо това се затича към Мисис и я ръгна с все сила в корема.

— Чакай, момче, по-спокойно! — каза тя. В следващия миг ахна: — Божичко! Та това е Дунди!

Дебелото кутре, което винаги беше в центъра на някаква пакост, се бе напъхало под навеса зад къщата на коминочистача и се бе сбило с чувал, пълен със сажди.

— Господи, какво миене трябва да падне! — завайка се майка му.

Миг след това на големия кучешки мозък му хрумна една от най-великите идеи.

— Дунди — попита Понго, — много ли сажди имаше у коминочистача?

— Колкото си искаш чували! — отвърна кутрето.

— Тогава всички ще станем черни! — реши Понго.

— Съпругът ви е гений — прошепна Коли на Мисис, докато ги следваше към навеса на коминочистача.

А там наистина имаше колкото си искат сажди — наредени в чували и чакащи коминочистачът да направи с тях онова, което коминочистачите правят със саждите.

— Десет по десет! — изкомандува Понго. — Кутрета, търкаляйте се! Добре си отърквайте носовете в саждите!

И за нула време имаха насреща си деветдесет и седем черни като катран кутрета.

— А сега, мила — обърна се Понго към Мисис, — наш ред е да се отъркаляме в саждите. Откровено казано, на Мисис никак не й се искаше. Много й беше неприятно, че ще трябва да измърси лъскавата си бяла козина и че ще се прости с тъй красивия контраст с черните петна. Но когато Понго й помогна да нанесе и последните черни петна, й каза:

— Я, Мисис, черна изглеждаш още по-слаба. Така си направо стройна! — тя се почувства много по-добре. — А аз как ти се виждам със сажди? — продължи Понго.

— Черен ми се виждаш — отвърна Мисис и кутретата избухнаха във весел смях, разбрали шегата й.