101 далматинци
- Автор: Смит Доуди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «101 далматинци». Краткое содержание книги:
— Значи няма как — трябва да направя каручката. А ти ще ми помагаш, като крепиш колелото да не мърда.
И те опитваха, опитваха безброй пъти, но все безуспешно. Когато си почиваха за миг, Мисис забеляза, че много от кутретата треперят.
— Да се надбягват, за да се сгреят! — нареди Понго.
— Но това ще ги измори — възпротиви се Мисис. — По-добре да отидат в онзи хамбар.
В далечината, през две малки ниви, едва се виждаше някакъв широк, покрит с керемиди покрив. Не се различаваше добре, защото луната се скри зад облаци. Затова именно им беше толкова трудно да поправят каручката.
— Добра идея — одобри Понго. — А след като е готова каручката, ще я закараме дотам и ще ги повикаме.
Мисис каза, че Изтърсачето ще е по-добре да остане в каручката и да се топли в сеното, но то настоя да отиде с другите и да види хамбара — беше убедено, че ще може да прекоси двете малки ниви. Така че Мисис я пусна. Две от по-силните кутрета останаха, за да изтеглят после каручката. Казаха, че не им било много студено.
И така, деветдесет и пет кутрета, водени от лейтенант Късметчето, тръгнаха с бърза стъпка към хамбара. Като стигнаха там обаче, той никак не им се видя като хамбара във фермата на Овчарския пес. Беше изграден от сиви камъни, с дълги прозорци с цветни стъкла, а в единия си край имаше кула.
— Я вижте! И тук има Щуротия! — възкликна Изтърсачето, като си спомни Щуротията на Пъклен дом.
Късметчето затърси вратата, но когато я откри, тя се оказа заключена. Нареди на кутретата да го чакат, а той заобиколи постройката да види дали няма друг начин да проникнат вътре.
Изтърсачето обаче хич не искаше да чака.
— Ела с мен — рече то на преданото си братче Черноушко. — Искам да разгледам тази Щуротия.
Като стигнаха кулата обаче, видяха една тясна врата, която беше само притворена. Беше прекалено тежка, за да я отворят, но все пак успяха… ъ-ъх! — още малко… да се промъкнат през цепнатината.
Отвътре обаче кулата никак не приличаше на Щуротията на Пъклен дом. Освен това от нея направо се влизаше в сивата каменна постройка.
— В този хамбар изобщо няма сено — разочарова се Изтърсачето.
Много беше разчитало на сено, за да се стопли, но скоро установи, че и без него вътре бе достатъчно топло: гореше голяма печка. От нея направо нагоре, към гредите на тавана, се издигаше дълъг железен комин. Луната се беше показала пак през облаците, светлината й струеше през дългите прозорци, неоцветените стъкла рисуваха сребристи рисунки по пода, а оцветените — сини, златисти и розови. Изтърсачето леко потупа по една от цветните рисунки.
— Много ми харесва този хамбар — заяви то.
— Струва ми се, че това не е хамбар — рече Черноушко. Но и на него му харесваше вътре, колкото на Изтърсачето.
Поразходиха се и изведнъж направиха неочаквано откритие. Независимо какво беше това тайнствено място, то бе предназначено за кученца. Защото пред всяка скамейка — а скамейки имаше много — бе поставена по една възглавничка, върху която всяко кученце би спало като къпано — всичките бяха меки и удобни.
— Ясно — това тук е специално за нас — за да се наспим! — обяви Изтърсачето.
— Ще кажа на другите — запъти се Черноушко към вратата.
Късметчето и останалите обаче вече бяха открили вратата на кулата. Не след дълго всички кутрета се бяха свили на кравай върху възглавниците и спяха дълбоко. Щом луната се показа иззад облаците, Понго успя да се справи с ремонта на колелото. Ах, какво задоволство изпита, когато колчето се заклещи в жлебчето си. Мисис също беше горда. Нали тя държа колелото! Тя, която нищо не разбираше от техника! Двете чакащи кутрета веднага захапаха напречната летва и всички заедно се запътиха към хамбара.
Като наближиха обаче, Понго видя, че това не е никакъв хамбар.
— Нима са влезли вътре? — учуди се той.
— Защо не, ако им е било студено? — рече Мисис. — Пък и са толкова мънички — откъде да знаят, че там няма да са добре дошли?
Защото и двамата знаеха, че хората не позволяват кучета да влизат в постройки с високи и тесни прозорци. Представа си нямаха защо и отначало много се засягаха, когато им казваха да чакат отвън. Мисис Душкинг веднъж беше споменала, че не е позволено. Явно това бе една от поредните загадки — също както на никого — дори на хората — не бе позволено да ходят по тревата в някои участъци на парка „Риджънтс“.
— Веднага трябва да ги изкараме навън — притесни се Понго. — И да продължим пътя си.
Лесно намериха входа откъм кулата, още повече, че по-едрите кутрета бяха открехнали вратата по-широко. Тъй като Мисис винаги беше чакала отвън, тя никак не обичаше тези странни къщи, но щом влезе, отношението й веднага се промени. Беше чудесно място — спокойно, удобно.