Неизбежно правосъдие

27.

Още един ирландски бар — „Малкия Шамрок“, най-стария в града. Безлюдна вечер. Никой не си показва носа навън. Улиците са тъмни. Полицейски час в половината град, а и в другата половина хората предпочитат да си стоят по домовете. Вероятно постъпват разумно.

Да бях се прибрал и аз, каза си Уес. Сигурно щеше да си тръгне след още две-три питиета, но засега му беше добре да си седи тук. Тази „Самбука“ някак успяваше да го върне в дните, когато отиде в Италия по академичния обмен, в нощите с Лидия под звездите. В онези отдавнашни времена тя още го обичаше.

„Самбука Романа“. Съвсем същото като перно във Франция или узо в Гърция. По цяла Европа се наливат с тази мастика, с прозрачната течност, побеляваща от малко вода и лед. А тук, щом помоли Моузес да му сложи лед в чашата, човекът се колеба цяла секунда, преди да се съгласи.

Макгайър беше на годините на Уес, симпатяга, макар и с малко пуритански вкусове спрямо напитките. Е, не е лошо. И Уес се отнасяше строго към течностите, които поглъщаше. Ако нямаше алкохол, не пиеше. Така че имаха нещо общо помежду си.

Ухили се и отпи поредната глътка, както зяпаше в телевизора. Обикновено в този бар не пускаха проклетия апарат. Но днес почти не се мяркаха клиенти. Вътре бяха само Уес, двама непоправими любители на „дартс“ и Макгайър зад бара. А и от снощи всеки телевизор в страната работеше непрекъснато. Уес не упрекваше Макгайър. Светът се обърна с краката нагоре и всеки искаше да види това на живо.

Бе пропуснал началото — линчуването, първите бунтове, пожарите, проблемите на Кевин. Успа се (като всяка сутрин). Предната вечер прекара в Норт Бийч, поразкърши се с малко ча-ча и самба в „Клуб Бразилия“ и според откъслечните спомени, позабавлява се добре. Събуди се вкъщи, легнал на японската постеля в хола. Доколкото усещаше, тази сутрин мозъкът му бе с два номера по-голям от черепа.

Сипа си водка с портокалов сок. Съвсем малко водка, не си струваше дори да се говори за това. После Кевин се обади, още преди да разлисти вестника. И досега прехвърляше заглавията с извратеното (така го наричаше) желание да види поне нещо различно, ако не и смислено. Преди четири месеца твърдо реши, че няма да се подстриже, докато не се случи нещо смислено и сега гривата му стигаше до раменете, сивееща, но все още гъста. Понякога си позволяваше да я върже на опашчица, но повечето време я развяваше свободно, като сега.

Чака Кевин цял час, но момчето не се появи. Уес мина с колата през парка „Голдън Гейт“, пийна една бира „Фостър“ и подремна в градинка, по-далече от палатковите лагери, никнещи като гъби на всяка равна площадка. Отби се в закусвалня на Девето Авеню, за да хапне пирожки и накрая влезе в „Шамрок“, малко преди седем. Реши да пие по-полека. Бе облякъл тениска и широки кафеникави шорти и с тази мъгла наоколо се убеди, че е сбъркал. Щяха да му се смръзнат и костите, ако му се паднеше лошият късмет все пак да се прибира вкъщи. На фланелката изпъкваше надпис — „Попитай някой, на който му пука“.