Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
братя. Те не зашиваха устите и очите си като братята, но за сметка на това живееха почти
напълно изолирани в кула, чието точно местонахождение се пазеше в тайна. Те не бяха
воини, а творци — ръцете, които изработваха оръжията, стилитата и серафимските ками, с
чиято помощ ловците на сенки оставаха живи. Имаше руни, които единствено те можеха да
издълбаят и само те знаеха как да изваят сребристобялото вещество, наричано адамас, в
демонични кули, стилита и рунически камъни. Трудно бе да ги види човек, тъй като не
присъстваха на заседанията на Съвета, нито пък ходеха в Аликанте.
Възможно е — реши брат Закарая след дълга пауза.
— Ако Себастиан може да бъде убит… ако съществува оръжие, което е в състояние да
отнеме неговия живот, но не и този на Джейс… това означава ли, че Джейс ще се освободи
от влиянието му? — попита Клеъри.
Последва още по-дълга пауза, преди брат Закарая най-сетне да отговори.
Да. Това е най-вероятният изход.
— Значи трябва да отидем при сестрите. — Изтощение обгръщаше Клеъри като плащ,
затваряше клепачите й, вгорчаваше вкуса в устата й. Тя потърка очи в опит да го прогони. —
Още сега.
— Аз не мога — каза Магнус. — Само жени, и то ловци на сенки, могат да прекрачат прага
на Елмазената цитадела.
— Ти също няма да ходиш — заяви Джослин на Клеъри с възможно най-строгия си глас,
същия, който използваше за забрани от рода на „не, няма да обикаляш по клубовете със
Саймън след полунощ”. — Тук, зад магическите бариери на Магнус, ще си в по-голяма
безопасност.
— Изабел — обади се Алек. — Изабел може да отиде.
— Имаш ли някаква представа къде е? — попита Клеъри.
— Вкъщи, предполагам — сви рамене Алек. — Мога да й звънна…
— Аз ще се погрижа — намеси се Магнус, като извади телефона с едно движение и написа
съобщение с умение, плод на дългогодишна практика. — Късно е и няма защо да я будим.
Всички се нуждаем от почивка. Ако ще ви пращам при Железните сестри, ще трябва да го
направим утре.
— Аз ще я придружа — каза Джослин. — Никой не търси точно мен, а е по-добре да не ходи
сама. Вече не съм ловец на сенки, но някога бях. Нужно е само един от нас да е с
ненакърнена репутация.
— Не е честно — възпротиви се Клеъри.
Майка й отказваше да я погледне.
— Клеъри…
— През последните две седмици на практика се превърнах в затворник. — Тя се изправи на
крака, гласът й трепереше. — Клейвът ми забрани да търся Джейс. А сега, когато той дойде
при мен — при мен — ти не ми разрешаваш да отида с теб при Железните сестри…
— Не е безопасно. Джейс най-вероятно те следи магически…
Тук вече Клеъри не издържа.
— Всеки път, когато се опиташ да ме предпазиш от нещо, съсипваш живота ми!
— Не, колкото повече се сближаваш с Джейс, толкова повече сама съсипваш живота си! —
също толкова рязко отвърна майка й. — Всеки риск, който си поемала, всяка опасност, на
която си се излагала, са били заради него! Той опря нож в гърлото ти, Клариса…
— Не беше той — каза Клеъри с най-тихия и опасен глас, на който бе способна. — Смяташ
ли, че бих останала и за миг с момче, което ме заплашва с нож, дори да го обичах? Може би
твърде дълго си живяла в света на мунданите, мамо, но магия съществува. Онзи, който ме
нарани, не беше Джейс. Беше демон с неговото лице. Онзи, който ме търси сега, също не е
Джейс. Но ако умре…
— Отива си и шансът някога да си върнем Джейс — довърши Алек.
— Ако изобщо има такъв — рече Джослин. — Господи, Клеъри, само погледни
доказателствата. Мислеше, че сте брат и сестра! Пожертва всичко, за да го спасиш, а един
Велик демон го използва, за да се добере до теб! Кога най-сетне ще приемеш, че не ви е
писано да бъдете заедно?
Клеъри се олюля, сякаш я бяха зашлевили. Брат Закарая стоеше неподвижен като статуя, все
едно никой не крещеше, а Магнус и Алек ги гледаха с широко отворени очи. Бузите на
Джослин бяха пламнали, очите й горяха от гняв. Неспособна да говори, Клеъри рязко се
обърна, прекоси коридора и затръшна вратата на стаята за гости зад себе си.
— Е, добре, ето ме — каза Саймън. На покрива духаше студен вятър и той мушна ръце в
джобовете на дънките си. Не че усещаше студа, просто му се струваше, че така трябва да
постъпи. Когато отново заговори, повиши глас: — Дойдох. Къде си?
Градината на покрива на хотел „Гринич” (който в момента бе затворен и поради това —
празен) бе направена в английски стил, с грижливо оформени миниатюрни дръвчета,