Червеношийката

Понечи да възрази, но той я изпревари.

— Извини ме, Хелена, това, разбира се, не е моя работа. Просто съм любопитен по природа. Аз…

Хвана перодръжката между двата си показалеца и я вдигна пред себе си, обърна се и погледна през прозореца.

— … просто се чудя какво виждаш в някакъв чуждестранен авантюрист, извършил предателство към собствената си страна, за да спечели благоразположението на победителите. Ако разбираш какво искам да кажа. Как е впрочем майка ти?

Хелена преглътна, преди да отговори:

— Няма нужда да се тревожите за майка ми, докторе. Ако ми дадете заповедта за назначение, веднага ще я занеса.

Брокхард се обърна към нея. Вдигна от бюрото някакво писмо.

— Ще го пратят в трета танкова дивизия в Унгария. — Знаеш какво означава, нали?

Тя смръщи чело.

— Трета танкова дивизия ли? Той е доброволец от есесовците. Защо ще го командироват в редовната войска на Вермахта?

Брокхард вдигна рамене.

— В днешно време сме длъжни да допринасяме с това, с което можем, и да решаваме проблемите, пред които сме изправени. Или не си съгласна, Хелена?

— Какво имате предвид?

— Той е пехотинец, нали? Значи само ще тича след танковете, няма да седи вътре. Един приятел, който беше в Украйна, разказва, че стреляли по руснаците, докато картечниците започнели да парят и въобще нямало време да изстинат, а труповете лежали на купчини, но идвали все нови и нови доброволци, сякаш нямали край.

Тя не можеше да се владее повече. Идеше й да грабне писмото от Брокхард и да го разкъса.

— Дано млада жена като теб бъде поне малко реалистично настроена и не се привърже прекалено силно към мъж, когото най-вероятно никога повече няма да види. Впрочем този шал много ти отива, Хелена. Семейна ценност ли е?

— Изненадана съм и съм трогната от вашата загриженост, докторе, но ви уверявам, че е напълно излишна. Нямам специално отношение към този пациент. Време е да сервирам обяда, така че, ако ме извините, докторе…

— Хелена, Хелена… — Брокхард поклати глава и се усмихна. — Наистина ли мислиш, че съм сляп? Че мога да гледам безучастно каква мъка ти причинява всичко това? Близкото приятелство на семействата ни е причина да усещам някаква невидима, свързваща ни нишка, Хелена. Иначе не бих си позволил да ти говоря с такъв интимен тон. Прости ми, но сигурно си забелязала, че питая топли чувства към теб и…

— Престанете!

— Какво?

Хелена затвори вратата зад себе си и повиши глас:

— Тук съм по собствено желание, Брокхард, не съм като вашите медицински сестри, с които можете да си играете, както поискате. Дайте ми онова писмо и казвайте, каквото ще казвате, защото иначе излизам веднага.

— Скъпа моя Хелена — лицето на Брокхард придоби угрижено изражение. — Не разбираш ли, че зависи от теб?