Червеношийката

Африканецът обърна на следващата страница. Мустакът му се спускаше точно като на куриера, с когото старецът се срещна снощи. Срещата трая кратко. Куриерът пристигна на товарното пристанище с волво, вероятно взето под наем. Спря, стъклото се смъкна с бръмчене и мъжът изрече уговорената парола: Voice of an Angel. Та той имаше абсолютно същия мустак. И тъжни очи. Веднага обясни, че оръжието не е в колата от съображения за сигурност; щели да отидат на друго място и да го вземат оттам. Старецът се поколеба, но помисли, че ако искаха да го ограбят, щяха да го направят на товарното пристанище. Затова влезе в колата и потеглиха точно към хотел „Радисън САС“. На минаване покрай рецепцията видя Бети Андресен зад гишето, но тя не гледаше към тях.

Куриерът преброи парите в куфара, мърморейки числата на немски. Затова старецът го попита откъде е. Будителите му били от Елзас и на стареца му хрумна да му разкаже, че е бил там, в Зенхайм. Просто идея.

След като в Университетската библиотека изчете в интернет толкова много за пушката „Мерклин“, на живо оръжието малко го разочарова. Изглеждаше като ловджийска пушка, но по-голяма. Куриерът му показа как се сглобява и разглобява, като се обръщане към стареца с „господин Урия“. После възрастният човек сложи разглобената пушка в голяма чанта с ремък и слезе с асансьора до рецепцията. За миг се поколеба дали да не отиде при Бети Андресен и да я помоли да му поръча такси. Просто идея.

— Здравей!

Старецът вдигна очи.

— Не е зле да ти проверим и слуха.

Доктор Бюер стоене на вратата и се опита да се усмихва приветливо. Въведе го в кабинета. Торбичките под очите му бяха станали още по-големи.

— Извиках името ти три пъти.

Забравям името си, помисли си старецът. Забравям всичките си имена. По подкрепящата го ръка на лекаря той разбра, че новините са лоши.

— Да, получих резултатите от изследванията — подхвана Бюер бързо, преди да се е настанил удобно в стола, сякаш искаше да съобщи лошите вести възможно най-скоро.

— И за жалост има метастази.

— Естествено, че има метастази — измърмори старецът. — Нали точно това е природата на раковата клетка? Да се разпространява?

— Хе-хе. Така е — Бюер избърса невидима прашинка от бюрото си.

— Ракът е като нас — философски изкоментира старецът. — Прави каквото трябва.

— Да — кимна доктор Бюер. Уж се бе отпуснал на стола, но в свитата поза на тялото му се долавяне силно напрежение.

— И ти правиш каквото трябва, докторе.

— Прав си, много си прав — доктор Бюер се усмихна и посегна към очилата си. — Смятаме, че пак трябва да се направи химиотерапия. Ще се почувстваш изнемощял, но може да удължи… ъъъ…

— Живота ми?

— Да.

— Колко ми остава без лечението?